По пътя към съвършенството

Д-р Хубенова казва, че още от малка е знаела две неща, че ще стане лекар и, че ще учи медицина в столицата. Петя завършва английската гимназия , училището, което е завършил и баща й. След това без грам колебание се насочва към медицината, за да стане и тя част от големия варненски лекарски род. „Цялото ми семейство са лекари. Двамата ми дядовци също. Медици са и братът на майка ми и неговата съпруга", с усмивка разказва тя. Майка й е общопрактикуващ лекар. Дядо ѝ по майчина линия е бил интернист. Баща ѝ пък е бил едно от имената в коремната хирургия . Неговият баща, на когото е кръстена е бил професор по неврология.

 

Още в началното училище Петя

Заявява на родителите си, че ще учи медицина. Никой не приема заявката ѝ сериозно.Тя обаче знае, че това е нейната мечта, която ще се изпълни. Готви се сериозно за кандидат-студентската кампания. Идва времето, когато трябва да избере в кой от медицинските университети ще подаде документи. Казва на майка си, че е избрала да учи само и единствено в София и в друг университет няма да ходи. Тогава двете сключват облог, Петя да кандидатства в два университета, както иска майка й, но ако я приемат момичето да има последната дума къде да отиде.

Така се случва, че е приета в медицинските

университети и във Варна и в София. Избира столицата. Така тръгва по пътя, на сърцето си. Остава удобството на дома, който се оказва на една крачка от университета и идва в София. В началото живее в общежитие, после на квартира. В София д-р Хубенова среща и любовта. Казва, че връзката им не е само взаимно допълване, а по-скоро общ път на две осъзнати личности. Първото й работно място е Пирогов, в клиниката за интензивно лечение на деца. Там работи половин година. След това и до момента е част от екипа на КАИЛ в УМБАЛ „Александровска". Срещата с професор Атанас Темелков, укрепва професионалните ѝ търсения. „Без да е агресивен, по много елегантен начин, който съответства на характерите на всеки от нас ни стимулира да се развиваме", обяснява тя. Д-р Хубенова признава, че работи в прекрасна колегиална среда. Микроклимата в клиниката е толкова зареждащ, че напрежението от умората в работа не се усещат, уточнява тя.

Питам я не съжалява ли, че е избрала

толкова тежка специалност, която е толкова добре платена на запад и не достатъчно оценена у нас. Тя ми казва, че към нея се е насочила интуитивно. Защото темата за лечението на болката не е спирала да я вълнува още от студентските години. За нея сега готви и докторантурата, която е съвсем на финала. И споделя, че този въпрос са ѝ задали и в лекарския съюз, когато е отишла да се регистрира като пълноправен лекар. Продължават и до днес да я питат, не само колеги, но и приятели. На всички отговоря, че не чувства такъв порив и тази тема не е в нейния дневен ред. Видяла е как работят колегите във Франция, защото е била на специализация там."Това ме обогати и ми даде отговор на въпроса, как бих се чувствала в една друга страна", казва тя. А отговорът е, че е важно да даде своя дан на пациентите и на медицината. „Чувствам, че трябва да дам своя принос. Защото, когато получаваш възможности за развитие, трябва да можеш да даваш и от себе си", казва тя.

Винаги след бурята идва слънце,

Това е казвала майка й, когато тя е била унила и притеснена. Днес когато й се наложи, я вади тази сентенция от съзнанието си и по-леко приема неудачите. Питам я не ѝ ли липсва морето, а тя ми отговоря, че за първи път тази година е почивала на море. Срещата с родното Черноморие не приема като ваканция, а като пътуване към дома. Била е на остров Крит, за който разказва, че е състояние на душата, а не географско понятие. Звуците на водата, грохота на вълните са онази мелодии, които успокояват мислите и хармонизират емоциите ѝ. Сутрин не се събужда с чаша чай или кафе а с медитативни практики, които подготвят, както тялото, така и душата ѝ за предстоящия ден."Ставам сутрин поне час по-рано, за да направя йога. Чак след това идва чашата с кафе, но тя не е началото на деня", споделя тя. Харесва движението във всичките му аспекти, за това се грижи за тялото си с темпово ходене. Душата си храни с философска литература. Сега чете книгите на живата легенда французина Ерик- Еманюел Шмит. Книгите му са преведени на 45 езика, а пиесите му се играят редовно в над 50 държави. Той се нарежда сред 15-тe най-четени автори в света според Publishing Trends."Не чета просто романи, където някъде нещо се случва. Търся книги, които ще развият въображението ми и ще ме обогатят", казва д-р Хубенова.

Не пропуска и срещите с 5-те приятелки

Те са заедно още от ученическите си години. Минали са през всичките емоции и преживявания заедно. Днес живеят в София. И макар, че имат различна работа, семейства и заетост, не пропускат своите срещи по женски. „И петте сме от Варна. С едното момиче бяхме в един клас, в английската гимназия. Тя пък присъедини към приятелството останалите, които учеха във френската гимназия, но се познаваха от преди това", разказва тя. Сега най-важната цел, към която се стреми е да завърши докторантурата си. Мечтае още да се съхрани прекрасния работен микроклимат в клиниката. Казва, че нейното поле на работа е там, на границата между живота и смъртта, и че няма нищо по удовлетворително, когато види, как пациентът напуска болницата на „собствен ход".