Превърнал професията си в живот

Иван Мартинов, не е просто име. То е титла, която трябва да се носи с чест. А моят събеседник се оказа 9-тия нейн носител. Кръстен е на дядо си по бащина линия. На времето дядо Иван е бил авторитетен, внушителен и строг човек. Неговата дума е тежка и пълна с мъдрост, знаят го всички в Севлиевския край. Да докажеш, че можеш да носиш такова име, без да го посрамиш е отговорност, с която успешно се е справил д-р Иван Петров Мартинов.

 

Душата на доктора, обаче е в Трявна,

пълна е с поезия и благост, точно като тази, на именития адвокат Георги Брънеков, който му е дядо, по майчина линия. Там в Трявна, д-р Мартинов е прекарвал ваканциите. Връщам го години назад, за да провокирам усмивката на иначе сериозното му лице. Спомените от тези години за него са най-хубави, определя ги като райски времена. Тогава Трявна не е била атрактивна туристическа дестинация, нито пък е била пълна с туристи, както сега. Дружината от негови приятели е огласяла улиците с велосипедите, които са карали по цял ден. Той обаче е имал задължения, които е трябвало стриктно да изпълнява. Макар да са го викали децата за игра, не е е излизал докато не изпече определения брой чушки в чушкопека. „А то ставаше бавно", казва д-р Мартинов и добавя, че задълженията са калявали характера му и са го изградили като отговорен човек.

Иван Мартинов е учил в елитната тогава,

седма столична гимназия. За тези, които не знаят, там бяха събрани едни от най-умните, но и най извън калъпа ученици. За живялите по времето на социализма, ще разберат какво имам предвид. "Това училище винаги е давало личности. Аз поддържам и до сега контакт с моите съученици", казва той. Там д-р Мартинов открива себеподобни, обсебени от музиката таланти. Решават да направят група, която да е толкова добра, като Queen. Той определено е имал какво да предложи, обработен глас, защото е пял в „Хорът на софийските момчета". Така или иначе с групата нищо не става, но пък приятелството между изкушените и днес продължава.

Интересът към медицината

наследява от майка си, известният имунолог проф. Фани Мартинова. Казва, че за избора на професия, обаче е бил повлиян баща си. Той е работел като инженер, проектирал е магистрали. Така е „начертал" и неговата професионална магистрала. "Ако мислите, че от малък съм мечтал да стана лекар, не е така. Не съм си играл на чичо доктор. Имах увлечение към химията, опитвах се сам да правя ракети", споделя с усмивка той. Майка ми не искаше да ставам доктор, баща ми видя нещо в мен и ме насочи натам, уточнява медикът. Казва, че най-големите житейски уроци е научил именно от баща си. Той е помогнал в изграждането му като личност, докато майка му пък е напълнила душата и съзнанието му с уют. Тя е пазила и предавала мъдростта на времето, заключена в традициите, съхранени в тревненския род. Затова празниците в семейството са били специални. "Чудя се все още как успява да запомни рождените дни на всички далечни роднини и да ги уважи, като им се обади да ги поздрави", обяснява той. Възхищава й се, че е успяла през годините, хем да бъде прекрасна домакиня, хем добър и доказал се лекар.

Д-р Мартинов е превърнал професията си в живот

от седем сутринта, та почти до осем вечерта е в болницата. Баща е на две момчета, единият от които вече е студент по медицина. Съпругата му също е лекар. Тя е студентската му любов. Събрала ги е науката. Казва, че в годините е разбрал, че медицината е от професиите, които взимат повече, отколкото дават на човека. Споделя също, че не просто ходи на работа, а се е посветил на нея. Естествено от това посвещение винаги страдат най-близките, защото не му остава време, за дребни човешки неща.

За това се огорчава, когато някой мери

парите и колите на инвазивните кардиолози. Пита се защо, „мерителите" пропускат да премерят напрежението, отговорността и отделеното време за усъвършенстване, за да може да дава здраве на другите. Щастлив го прави думичката „благодаря", не бонбоните и бутилките, дадени от близките на спасените. В Пирогов почва работа, още в студентските години, като санитар. Тук е и пъровто му работно място, вече като лекар, през 1997 – в Клиниката по спешни вътрешни заболявания. После пътят го отвежда в Националната каридологична болница, минава през Токуда, работи две години и в МБАЛ „ХристоБотев" - гр. Враца. Казва, че през цялото време на лутане по различни болници, никога не е го е напускала пироговската омая.

Магията да си част от това семейство

на спешни медици, е като наркотик. Затова преди 6 години се връща, вече като началник на инвазивната кардиология. Чувства се удовлетворен, че може да изгради школа от добри инвазивни кардиолози. Казва, че сито в тази специалност е много ситно и не всеки остава, но тези които издържат проверката, стават добри лекари. Споделя, че има двама- трима много талантливи ученици. Хоби му е музиката макар, че не му остава много време да я подържа. Свири на китара и пее, макар и рядко, по-скоро за кеф. Знае, че трябва да пази пръстите си не за музика, а за да спасява хорските сърца. Почивката за него е не лудницата на плажа, а тишината и съзерцанието на морето. Така събира себе си, мислите си и укротява емоциите си. Зарежда душата си, за следващата житейска обиколка, в която ще има още много спасени сърца.