Да инвестираш в спомени

Лили
Войнова
voinova.lili@gmail.com

Проф. Делийска е трето поколение лекар. Дядо й е завършил в Берлин и дипломата му е закачена над бюрото й. Бащата е уролог. „Не са ме насилвали да ги последвам професионално. Напротив, след като реших, че ще кандидатствам медицина, баща ми се опита да ме разубеди. Казваше, че това е тежка професия - цял живот дежурства, болни хора, натоварващо е и физически, и психически. Но аз избрах и засега съм доволна. Не мога да си представя да работя нещо друго", споделя лекарката. Разказва, че е искала да стане хирург, но си е дала сметка, че жената има „една хамалогия вкъщи, която тя си изнася" и затова е сменила решението. „Нефрологията е нова специалност, може би е толкова любопитна, защото сега се развива", обяснява проф. Делийска.

Самата клиника има интересна история, продължава разказът си лекарката. „Основана е преди 50 години в ИСУЛ, след това се премества в Александровска болница по някакви административни причини и аз започнах работа там. После е прехвърлена зад Министерство на земеделието на ул. „Дамян Груев" към Болницата по ендокринология и накрая отново се връша в „старата къща" – ИСУЛ". От 2001 г. проф. Делийска е ръководител на клиниката и споделя, че през годините са се сблъсквали с доста трудности. „На всеки етап от развитието на каквото и да е ги има, но има и добри моменти, които всъщност ни крепят и ни дават сила", казва лекарката. И с гордост допълва: „Ние сме с най-дълъг опит в нефрологията и това прави клиниката по-специална. Имаме историческо значение за развитието на тази специалност". Гордее се също с колегите си – перфектни специалисти, с това, че пациентите са доволни и се връщат, когато имат нужда от проследяване на заболяването. „Успяваме по някакъв начин да си задържим лекарите, въпреки че възнагражденията не са високи. Остават заради добрия микроклимат, заради възможността да се развиват. Имаме и специализанти, които се присъединяват към екипа", казва професорът. Но, както в останалите болници, сестрите не достигат и това затруднява работата.

Денят й преминава на бързи обороти. „Идвейки на работа аз знам, че имам да свърша няколко неща, след това се оказва, че са няколко десетки", смее се проф. Делийска. В клиниката лекуват цялата патология в нефрологията – гломерулопатии, гломерулонефрити, колагенози, инфекции, бъбречна недостатъчност. Имат и диализно болни. Болницата разполага със супермодерна апаратура, която се използва от всички. И резултатите са много добри.

Питам проф. Делийска какви са допирните точки между нефролога и писателя. „Това е някаква генна мутация", шегува се тя. Започна да пише случайно, заради страстта по остров Бали. „Мисля, че ако съществува прераждане, някога съм живяла там. Пътувам много, но в Бали имам чувството, че това е моята родина. Много странно чувство". При едно от пътуванията, с нейна приятелка - педиатърът Ира Маркова, решават, че могат да напишат книга и се появява „С франджипан в косите и с джапанки през Бали". „Това беше първият опит и след като моите близки я харесаха, ме поощриха да продължа. Така се появи „Тропически дъжд". Ние сме лекари, аматьори в писателството, но хората ни харесаха. Книгата има вече второ издание", усмихва се проф. Делийска.

Всичко в тези екзотични страни й харесва. Казва, че ако оставят човек в непознат град във Франция, Германия или Австрия, веднага ще разбере, че е в Европа. Докато в Тропиците всяка държава има свои особености. „Представете си разкошните цветя, които ние тук отглеждаме в саксии, а там са дървета. Представете си Коледната звезда голяма, като люляков храст. Там е по-различно. Хората също са различни. В Бали са адски добри, а са много бедни. Ядат само ориз, но са усмихнати. Може би това идва от религията. Те са основно хиндуисти и знаят, че сега ако са зле, следващия път, като се преродят, ще са по-добре. Но ако са лоши, могат да се преродят в камък. Имат хиляди божества – на ориза, на дървото... В Шри Ланка са крайни будисти, много нахъсани. Имаше една история с двойка французи, които бяха арестувани за това, че са се целували пред статуя на Буда", разказва лекарката. "Инвестирам в спомени от екскурзии и точно, за да запазя инвестицията, реших да напиша книгата", обяснява проф. Делийска.

Съхранява красоти и от България. Влюбена е в Рила, кара ски, обикаля върховете. Споделя, че през последните години й остава все по-малко време за далечни дестинации, затова прекарва отпуските си в Говедарци – много добра изходна точка за туризъм. „Ние ежедневно сме с много хора, слушаш разказите им, контактуваш постоянно и човек в даден момент разбира, че има нужда от малко усамотение. Обичам да е по-спокойно, чисто и Рила ми дава всичко, от което се нуждая", казва лекарката.

Проф. Делийска е преподавател в Медицинския университет в София. Разбира студентите, които искат по-добри условия за работа и кариера, и затова избират чужбина, но е убедена, че там проблемите не са по-малко, отколкото у нас. Просто са различни. Разказва, че през 1990 г. е заминала на конгрес в Канада с идеята да остане, но е разбрала, че това не е за всеки. Връща се и не съжалява за решението си.

Какво следва оттук нататък? „Лятото по планините, останалата част от годината – на работа. Между спокойствието на Рила и динамиката на ежедневието в болницата. „Не правя дългосрочни планове, защото човек не знае какво ще му се случи. Опитвам се да се радвам на хубавото в самия ден", е философията на проф. Делийска.