Божествено докосване

Д-р Петров е семейният лекар на малко над хиляда столичани. Самият той е от София и с вълнение разказва за любовта си към родния град. Тишината на улиците опустели по празниците. Танцът на слънчевия лъч по златните кубета на Александър Невски. Калдъръмите напълнили със спомени каменните си сърца, са само част от гледките, които радват очите му днес. Помни, как е изглеждал града и във времето на детството му. Тогава спокойствието на града не го е радвало. Не му е харасвало, че всички деца през лятото са отивали на село, градът е опуставял и не е имало другари за игри. Нямал е село, а ваканция в града не е от най- приятните  неща.

 

Почти 100 години в служба на медицината

Баща му, майка му и почти пловината от родата са лекари, така че въпросът за избор на професия не е стоял на дневен ред за д-р Петров. Не съжалява дори за миг, че е станал медик, защото единственото, което дава смисъл на една професия е възможността да бъде полезен някому, твърди той. Разказва, че семейните лекари никога не могат да се почувстват самотно, защото са орисани да са част от други семейства, тези на пациентите си. Те им звънят тогава, когато са извън кабинета. Когато са почивка и когато дежурствата са поети от център, с който докторът е сключил договор. Освен по телефона, пациентите откриват джипито си в социалните мрежи, там поставят болежките си и чакат бърз отговор. Лечение се осъществява дори с писма, защото някои чакат консултация в писмен вариант. Д-р Петров не се оплаква, но разказва, че понякога се чувства, като каскадьор в цирково колело, от което излизане няма. Думите „Благодаря, докторе! " обаче дават смисъл на прекъсната вечеря, на нарушената почивка, на пренебрегнатите близките и любими хора.

Най-вълнуващо  е когато пациент звънне по телефона,

не за консултация, а за да честити празник, казва д-р Петров. Макар и малко има пациенти, които го поздравяват и за рождения му ден. Д-р Петров е вярващ човек. Разказва, че вярата е едно от най-важните неща в живота. Без нея нищо хубаво не може да ти се случи, категоричен е той. Д-р Петров е от малкото хора, който има безброй мечти. Една част от тях е сбъднал, други все още предстоят. Пътешествията са сред онези, които не поставя в графа „изпълнени". Те са непрекъснато на дневен ред, просто трябва да им дойде момента. Видял е Париж и Лондон, нещо за което е бленувал от дете. А чакането да се случи е било толкова дълго и толкова силно, че сбъдването е изригнало във фонтан от стихове.

Така е разбрал, че има дарба на поет.

Творчеството си определя като акт на божествено докосване. Дошло е като мълния от ясно небе, в зряла възраст в средата на 40-те. Обяснява си случилото се с натрупаването на огромно количество положителна емоция. Поривът е бил толкова силен, че всеки ден е раждал стихове. Разказва, че никога не е подозирал за наличието на таланта си. Когато обаче родителите му купуват къща на село, преди години, е обяснявал на познати, че ще ходи там, за да твори. Днес тълкува думите си като пророчески.

Преди писането се е увличал от фотография. По думите на д-р Петров, на определени години човек преоткрива красотота и на природата и на взаимоотношенията с хората. За това прави снимки, за да запечати всеки миг любов и да го мултиплицира, разглеждайки ги. „Едни и същи неща в различините години ги виждаш различно. Това е вълнуващото, защото разбираш, че всеки носи промята в себе си и тя е винаги за добро!"

Обича да чете не само специализирана литература,

но и да препрочита класиците, както българските, така и световните. „Последното, което пропрочетох е „Жената на 30 години" на Балзак. Препрочетох някои от книгите на Маркес, също." Вярва, че с всяко връщане назад, се отваря път напред. Че досегът със стойностните неща предизвикват мощни импулси на положителна енергия, от която се ражда нещо ново и карасиво. Разказва, че няма много време за почивка. Разтоварва от работа с театрални постановки, с нов филм, изложба или разходка в планината.

Горд е, че синът му също уверено върви по стъпките на медицината. Надява се един ден като завърши Медицинския университет и той с такава всеотдайност да помога на хората като него и баща му. „Баща ми е роден 1925 година. Неговият трудов път, моят и на синът ми ще оставят почти 100 годишна диря в полза за хората. Това е много хуманно. Развам се, че момчето ми избра да стане лекар."

Д-р Петров, мечтае за промени

в доболничната помощ на чисто организационно ниво. Да имат повече време за пациентите, а не по принуда да го отдават на документацията. Споделя, че всеки ден научава по един урок от хората с които се среща, било то пациент, било от колега или от случаен минувач. Светъл пример в професията е баща му. Голяма част от пациентите за които се е грижел възрастния лекар днес са  негови.

„Той ни научи на голяма любов към медицината и на голяма любов към изкуството. Говореше ни на френски,защото дълги години беше лекар в Тунис. Имаше богат кръгозор, ценеше изкуството, купи ми пиано и ми отвори очите за красотата на света." На раздяла д-р Петров ни пожела здраве и вяра. Защото според него в живота нещата се случват само ако имаме и двете заедно!