Вторият ми дом е болницата

Времето лети, но хората с „белите престилки” оставаме в сърцата на всички хора, на които сме помогнали, казва Семра Шабан

Предизвикателство ли е да се работи в България? А какво точно представляват предизвикателствата? Приемаме ли ги и как? Трябва ли да се приемат? До какво водят? Всеки човек по различен начин приема предизвикателствата. За повечето това е провокация, даже и риск! Аз лично приемам предизвикателствата!

Избрах кариера в България – това е истинско предизвикателство!

Всеки от нас има една детска мечта! Моята беше да стана медицинска сестра и да помагам на страдащите хора, да им облекча болките – чрез инжекции, усмивки, мили и топли думи. И така - кандидатствах и бях приета. След четири годишно обучение ,много усилия и тежки изпити, детската мечта вече беше реалност – професия „медицинска сестра”. Чувството беше неописуемо – обучен специалист по здравни грижи, готова да се отдаде изцяло на професията си.
Какво е да си медицинска сестра в България през 21 век? Какво е всъщност сестринството? „Сестринството е професия – достойна, отговорна, полезна, връстница на медицината, т.е. на човечеството!” Преди три години поех по пътя към нелеката и отговорна професия медицинска сестра. 

Визитка  Име: Семра Динчер Шабан Възраст: 24 год. Образование : Висше, бакалавър „Медицинска сестра" Месторабота: УМБАЛ "Канев", Отделение „Ортопедия и травматология, гр. Русе Стаж: 2 г. и 7 м. Чужди езици: Руски език, Турски език Хобита: спорт, разходки сред природата, танци, шиене на гоблени Девиз: "Всяко зло за добро."

Всеки мой ден започва с пътуване към вторият ми дом „болницата’’. Аз не само работя, в същото време давам добрина, грижа, професионализъм – всичко от себе си!

Виждам очи и души, жадни да дишат и живеят! Страдам с тях!

Тежките 12-часови нощни дежурства – тънката линия между живота и смъртта  Чувството е убийствено! Съдба!

Истинско предизвикателство е да се работи в България! Все повече и повече се изостря кризата с липсата на медицинските сестри! Всяка година драстично намалява броят им, заради ниското заплащане! Всеки ден ставаме свидетели на насилие над медицинските специалисти, арогантното отношение, псувни! Заслужава ли си?  Не е ли предизвикателство да упражняваш нелеката професия в такива условия?

Близки, роднини и приятели ежедневно ми задават въпроса:  „Защо не заминаваш за чужбина? Млада си, ще се оправиш, бързо ще се адаптираш!" Да, прави са! Аз искам да остана в България и да се боря,

да се боря за по-добро здравеопазване, за достойно заплащане, за уважение!

Избирам да се боря докрай, не да се отказвам и да избера лесния път – пътят за чужбина /Терминал 2/. И нашият народ има нужда от адекватни и качествени грижи. Ние хората с „белите престилки” сме надежда за тях! Но пак се спирам на „болната” тема  -  острият недостиг на медицински сестри! За да са качествени грижите ,които се полагат за страдащите хора, трябва да има достатъчно специалисти! Поради ниското заплащане и недостига на специалисти, ние медицинските сестри, сме принудени да работим на 2-3-4 места! А тогава до колко са качествени сестринските грижи? Не е трудно да се досетите за отговора! За нас, медицинските сестри, няма делници, няма празници!

Ние сме педагози, психолози. Ние сме пулсът на здравеопазването!

Уви! Всичко това води до „синдрома на изпепеляването”. Кой ще ни помага? Защо трябва непрекъснато да има протести, за да бъде чут нашият глас? Ние сме изчезващ вид. Какво искаме ли? Много е просто! Ние, медицинските сестри, искаме уважение от ЛЕКАРИ, пациенти, близките на пациентите, по-добри условия и достойно заплащане! За мен не само 12-ти май е празник. Празник е всеки ден,когато виждам усмихнати лица, оздравели и пълни с надежда пациенти. По – голям и истински празник няма! Времето бързо лети, но ние оставаме, хората с „белите престилки” във времето и в сърцата на всички хора, на които сме помогнали и спасили! Това е пълно щастие! Пожелавам на всички мили хора, упражняващи професията медицинска сестра – здраве, търпение, всеотдайност и съпричастност към страданията на хората. Да бъдем силни духом, както сме били в условията на нашето здравеопазване и в нелекото ни ежедневие! И да бъдем по-единни като съсловие и общност!