Не решаваме проблемите си с емигриране

Трябва да работим тук, да се борим за оценяване на труда ни, да показваме че ни има, казва Светлана Тодорова

„Ще направя всичко, което зависи от мен, да поддържам и издигам състоянието на професията", Флорънс Найтингейл

В  30 годишната си практика на медицинска сестра неотменно следвам примера на Флоранс Найтингел, благодарение на която я има нашата хуманна професия. През всичките тези години упражнявам професията си тук, в България.

Визитка  Име: Светлана Младенова Тодорова Възраст: 56 години Трудов стаж: 30 г., от които 5 г. като старша медицинска сестра Месторабота: СУ "Любен Каравелов" гр. Видин Образование: Висше, бакалавър по Управление на Здравните Грижи (УЗГ), МУ-София, студент в магистърска програма по УЗГ, 9 курса за продължаващо обучение, от които: I, II III и IV модули на Здравен мениджмънт, Информационни системи в здравеопазването, Системи за Управление на здраве и безопасност при работа и други. Чужди езици: Английски език, Немски език, Руски език Хоби: пътуване, слушане на музика, четене на книги Девиз: „Има само един начин да избегнеш критиката: не прави нищо, не казвай нищо и бъди нищо", Аристотел

По-голямата част от трудовия ми стаж премина в тежкото Неврологинчо отделение на болницата в родния ми град - Видин, а от няколко години работя в здравен кабинет в училище, където да се реагира навреме и да се опази здравето на децата също е огромна отговорност.

Неусетно, ден след ден, месец след месец, година след година, времето отмина,

а аз все още съм част от това предизвикателство.

През годините имаше много моменти на разочарование, трудности, усещане за недооценяване и неразбиране, безсънни и напрегнати дни и нощи. Така, в този кръговрат неусетно порастнаха и децата ми и вече станаха самостоятелни, големи хора.

Много от моите колеги не издържаха на напрежението и напуснаха. Някои напуснаха България, други се ориентираха към съвсем друго поприще. Но аз останах. Винаги съм се стремяла медицинската професия да бъде моя ежедневна мисия, както спрямо пациентите и техните близки, така и спрямо всички, с които заедно се трудим и прекарваме по-голяма част от ежедневието си.

Смятам, че прекрачвайки прага на работното място, трябва  да оставяме личните си проблеми на входната врата. Лично аз, винаги щом вляза на работното си място, се отдавам изцяло на своите задължения – в предишните години към пациентите, а сега, към учениците, които се нуждаят от моето внимание и съдействие.

Емпатията, добрата дума, изслушването на болката

на пациента, съвестно извършената работа, са една от основните предпоставки пациентът да се почувства по-добре и да има увереност, че ще оздравее. Именно това е основната роля на медицинската сестра. Но, за да се отнасяш така с пациента трябва да изпитваш истинска любов към професията, към това, което ежедневно вършиш, да си съпричастен със страданието на другите.

Истината е, че всичката тази любов към професията би трябвало да бъде оценена и морално и финансово. За съжаление в нашата страна това не е така. Някак нашите проблеми остават на заден план. Въпреки усилията ни да накараме управляващите да ни оценят по достойнство, все още не сме достатъчно признати. Трудно е да се работи при такива условия, когато даваш всичко от себе си, а оставаш незабелязан и подценен. Но според мен, да се търси разрешение на този проблем като се емигрира в друга държава не е най-правилното решение. Любовта към професията се проявява и в добрите, и в не толкова добрите дни за нас като съсловие .Именно за това тя е огромно  предизвикателство.

Когато населението на държавата ни застарява, когато има все повече боледуващи хора, когато аксцелерацията все повече настъпва сред нашите деца, е някак

егоизтично да намерим лично „спасение“ в Терминал 2

и да оставим проблемите в нашата система да бъдат решавани от другите, от тези, които ще останат. За съжаление, тези, които остават от година на година стават все по-малко и все повече са на възраст около моята.

Смятам, че трябва да работим тук, да се борим за оценяване на нашия труд заедно, да показваме непрекъснато че ни има. Така, че все повече млади хора да се вливат в нашата гилдия и да се чувстват горди, че работят за най- ценното нещо, а именно  грижите за живота и здравето на хората.

Както е казала Флоранс Найтингел: “Чувствата на някого се губят сами по себе си в думите, всички те трябва да бъдат трансформирани в действия, за да доведат до реални резултати.”