Конкурс

Знам коя съм и защо съм тук

08-05-2018 07:24
Ако си партньор в екипа, си готов да даваш и влагаш много повече, отколкото ако си само изпълнител, казва Виктория Стойчева Знам коя съм и защо съм тук
Clinica.bg

press@clinica.bg
Да си професионалист по здравни грижи в България е дръзко начинание, на което устояват все по-малко наши сънародници. Заплахата страната ни съвсем скоро да се окаже без нужните специалисти е напълно реална. Решихме да ви покажем защо това е така, с надеждата, че решаването на проблемите минава през тяхното споделяне. "Предизвикателството да работя в България" е темата на националния конкурс за есе, който организира Clinica.bg заедно с Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи (БАПЗГ). Днес е ред да ви представим есето на Виктория Стойчева.

Здравейте. Аз съм медицинска сестра вече с 33 години стаж. Не желая да пиша мисли на велики хора, а да споделя моите чувства и мисли за тази професия.

Може би ще прозвучи банално, но от дете желаех да стана лекар. Бях болнаво и много слабо дете, за това не посещавах детска градина. За мен се грижеше дядо ми, който беше сериозно болен. Той лежеше на леглото, гушкаше ме и ми четеше приказки. Разказваше ми за вълшебства и прекрасни места, за да стоя мирно, докато на него и на мен ни течаха ежедневните вливания. Много исках като порасна
да намеря лекарство, което да му помогне. Мечтата остана, но той почина на 52 години и не можа да ме види с бяла престилка. Моята мечта да стана лекар също не се осъществи. Моето семейство имаше „досие” и не ми позвулиха да уча медицина. За това реших да стана много добра медицинска сестра.

 

Между подходящи хора в правилното време
 

ВИЗИТКА

Име: Виктория Константинова Стойчева
Въраст: 51 г

Месторабота: УМБАЛ „Александровска" 

Стаж: 33 годинив в УМБАЛ „Александровска" 

Образование: УПК при ИПЗКССО - МА гр. София,

Полувиш медицински институт - ВМА гр. София, Социална педагогика СУ„Св. Климент Охридски", бакалавърска степен, Социални дейности СУ „Св. Климент Охридски", магистър, УЗГ - ФОЗ, магистър

Хоби: Плетиво, макраме, гобленарство

Девиз: „Щастие има само тогава, когато нещата, в които вярваме, са същите като нещата, които правим."

Когато станах 10-ти клас, въведоха т. нар. УПК. Един от посочените профили беше медицинска сестра. Кандидатствах с огромно желание и когато разбрах, че съм приета, бях най-щастливия човек на Земята. Смятах, че това е голяма възможност да придобия пректически умения и професионални знания. Скоро бях прочела книгата на Хонда, който казва, че ако искаш да си добър професиналист, трябва да започнеш от най-ниското стъпало на професията, за да опознаеш в детайли проблемите и възможностите, които ти предлага всяко едно ниво от професията. Записах детски профил. Класната ни беше невероятен човек и ни каза, че първият месец ще бъде най-труден и който го издържи, значи може да продължи напред. Заведе ни в детската онкохематология и аз се провалих напълно. В отделението цареше дух на обич, внимание, топлина, огромната човечност и професинализъм от страна на целия персонал, но въпреки това в детските очи имаше толкова болка и страх, а в родителските очи - надежда и вяра. Персоналът ни разрешаваше да придружаваме децата, да им четем приказки или да си играм, докато им течаха системите, защото още нямахме никакъв опит. Тогава имаше т. нар. комсомолски почин - можеше да си заведеш дете от отделението в къщи за уикенда. Имах си любимка, която беше оставена от родителите си. Заведох я в къщи, но когато отидих следващата седмица на практика, детето беше много зле. Казаха ми, че ме чака, за да му прочета приказка. Влязх в стаята, когато ме видя, тя ми се усмихна. Започнах да чета, а тя ме държеше за ръка. След малко ръчичката ú се отпусна. Реших, че е заспала, но тя просто беше отишла при ангелите. Не бях на себе си от мъка и ужас. На 16 години си мислех, че децата боледуват, страдат, но винаги оздравяват. Исках да се откажа от професията. Смятах, че не мога да се науча да приемам смъртта. Класната не ми позволи. Каза да опитам в общия профил, че и там има смърт и че с нея не се свиква, но с времето се научаваш да я приемаш.

 

Намерих себе си.

И аз наистина намерих себе си. Попаднах в колектив, в който цареше разбирателство, колегиалност, огромен професионализъм, отговорност, желязна дисциплина, но и огромно желание да те научат, да ти покажат, за да можеш колкото тях и още повече в името на доброто на пациента. Легловата база на отделението беше 120 легла - белодробо, ендокринология, кардиология и гастроентерология. Всеки месец старшата медицинска сестра ни завърташе в другото отделение. Така създаде от нас поливалентни сестри. Научих много и винаги имаше какво още да се учи, какво да се усъвършенства. Никога не ми омръзна. Кадедрата се разшири и отвори интензивно отделение от смесен тип. Предложиха ми място, което приех.

 

Ако си партньор в екипа, си готов да даваш

И влагаш много повече от себе си, отколкото ако си само изпълнител. Така ми се отдаде възможност да продължа да се развивам. Там се създаде екип от ново поколение. Лакарите ни изнасяха ежемесечни семинари. Обучаваха ни в най-новите методики. Изискваха от нас дисциплина, умения, знания, но в последствие напълно разчитаха на нашата компетентност и преценка. Медицинските сесри вече не бахме само изпълнители, а участвахме активно в лечебния процес. Бяхме партньори. Никой не говореше за пари, а само за спасените пациенти и за въвеждане на други нови методики и технологии. Създадоха у нас чувство на можещи, знаещи и умеещи. Усмелиха се да ни изправят срещу медицински сестри от ГДР. Те ни гледаха как работим и казаха, че имаме всички умения и знания, но че те никога не могат да работят при нашите условия и заплащане. При тях сестри с такива умения се водели висш клас и получавали признателност и едно от най-високото заплащане в бранша. 

 

Дай увереност и самочувствие, но с покритие на персонала 

След няколоко години се създаде Ангиографски сектор към ИО. Предложиха ми да се обуча и аз приех. Това изискваше много усилия от моя страна, защото ангиографкото обучението преди петнадест години беше индивидуално и доста скъпо, но даваше нови възможности. Направих крачката и попаднах в нов свят. Труден, много отговорен, но безкрайно разнообразен и интересен. Тук не може да ти омръзне. Работата беше светлинни години напред. Строг алгоритъм за работа. Унифицирано подреждане и поведение. Шеф - екипът разчиташе напълно на нашата компетентност - от поставяне на ЕКГ електродите до сваляне на частична анамнеза. Работехме „ръце в ръце”. Говорехме си очи в очи. Умората и отговорността беше огромна. Понякога, когато си свалим оловната престилка нямахме сили да си тръгнем. Сядахме на масата, а санитарите ни спретваха нещо ободряващо. Но нямаше нищо по-хубаво от тази умора. Нищо не можеше да замени благодарните очи на пациента след успешна емболизация или усмивката на родителите, когато им кажешчче туморът е операбилен и детето има шансове. Бах горда, че съм част от този екип. Добих самочувствие на знаещ и можещ професионалист.

 

Никога не съм желала да напусна страната си.

Безкрайно много харесвам историята, природната ú красота и народа си. Разбрах, че ако желаеш, и тук можеш да се развиваш и растеш в кариерата. Искам да работя за страната си. Да ú дам всичките си знания и умения, придобите в годините. Да ги предам на младите колеги. Това обаче не ознаяава, че желая да работя без трудът ми да бъде правилно оценен и заплатен. Искам лекарите да спрът да се правят, че ни няма и могат да работят без нас. Разберете, че без ПЗГ няма екип, т.е. работата няма да върви. Проф. А. Чирков казваше нещо много вярно, а именно че един хирург може да е направил перфектната операция, но ако в последствие болният не е обгрижен правилно, той ще загине. Ние - ПЗГ сме свързващото звено между пациента и лекаря. Ние сме хората, които се грижим за правилното провеждане на лечебно - охранителния режим. 


Ние, професионалистите по здравни грижи сме тук.

Имаме семейства, грижи, сметки. Страдаме от безработицата, ниското заплащане и се разболяваме. Въпреки това се опитваме винаги да сме усмихнати, позитивни и приветливи. Да проявим разбиране към нуждите, болката, страха и страданието, пред което са изправени пациентите. Да дадем надежда и в същото време, все едно между другото, перфекно да си свършим работата, защото Хипократовата клетва е нашето верую.

Затова Хора събудете се! Стига ни критикувахте винаги, когато медиите показват грешките ни. Грешат хората, които работят. Проявете възпитание и търпимост. Вижте фактите, защото въпреки че здравната реформа ни превъна в шесторъкия Шива, ние също сме просто хора. От нас се изисква да попълваме купища формуляри и отчети, че е учудващо как смогваме да изпълним всички изисквания на системата, лекарите и пациентите.

Продължавам да живея с надеждата, че опитите на здравна система за реформа

няма да унищожи медицинските сестри в България.

Че ще можем да предадем опита и знанията си на новото поколение медицински сестри, защото не може всички ние да ставаме старши или да преподаваме в Университетите. За това също трябват съответните умения и дарба. Това да надграждаш над уменията и знанията, които имаш също е развитие, което трябва да има морално и финансово измерение, за да действа стимулиращо. Че ще можем достийно да остарем. Да бъдем до родителите, децата си и хората, които като нас повярваха и останаха, а сега се нуждаят от грижите ни и вярват в способностите ни. 


Шест приза в конкурса за есе на БАПЗГ и clinica.bg

Шест приза в конкурса за есе на БАПЗГ и clinica.bg

Благодарим на всички участници за високото доверие и пожелаваме успех на специалистите по здравни грижи в борбата им за достоен живот

Останете да работите в България

Останете да работите в България

Вие сте предизвикателството - вашата младост и сила, казва Марияна Георгиева
За революция стига и една медицинска сестра

За революция стига и една медицинска сестра

Докторите и сестрите стават необходими, когато хората създават нездрава среда и се отдалечават от живота, казва Ваня Георгиева
Най-смели са сестрите, които остават

Най-смели са сестрите, които остават

Предизвикателството да работя в България и мотивацията си дължа на прекрасното ми семейство, казва Елена Маджарова
Устояваме и отстояваме правото си на живот

Устояваме и отстояваме правото си на живот

Стига се до парадокса, че неквалифицираният труд е по-високо платен от високо квалифицирания такъв, казва Ахинора Апостолова
Да бъдеш „сестра“ на всички хора

Да бъдеш „сестра“ на всички хора

Професията не е за слаби, неможещи и лесно предаващи се, казва Данка Динкова
Не се поколебах да продължа в медицината

Не се поколебах да продължа в медицината

Предизвикателството да работя в България е голямо и дано човешкият ресурс бъде по-добре ценен, казва Петя Минева
Не решаваме проблемите си с емигриране

Не решаваме проблемите си с емигриране

Трябва да работим тук, да се борим за оценяване на труда ни, да показваме че ни има, казва Светлана Тодорова
Младите се учат от нас, които сме в България

Младите се учат от нас, които сме в България

Най-важно условие, за да си медик, е да имаш желание да даряваш част от себе си на пациентите, казва Красимира Караджова-Тодорова
Вторият ми дом е болницата

Вторият ми дом е болницата

Времето лети, но хората с „белите престилки" оставаме в сърцата на всички хора, на които сме помогнали, казва Семра Шабан
1 2 3 4 5 »
Видео преглед

По следите на здрaвната реформа с clinica.bg

СПРАВОЧНИК
Смятате ли, че частни инвеститорски интереси застрашават Националната детска болница?

Юни 2024 Предишен Следващ