Държавата да не загърбва финансирането на СПИН

- Повече от 15 години сдружение “Здраве без граници” инвестира подкрепата си в уязвими общности, за които ХИВ и полово-предаваните инфекции са реален риск. Основно това са мъжете, които правят секс с мъже, инжекционно приемащите наркотици, както и жените и мъжете, които проституират. Ако за основните и хроничните заболявания има организиран достъп до здравна помощ, то за сексуално-преносимите инфекции и заболяванията, които произтичат от това, продължава да се говори с недомлъвки, със срам и най-вече с чувство на вина. Налага се да има Център за сексуално здраве, защото той е помага анонимно и безплатно на хора, без значение от произхода, възможностите и сексуалната им ориентация. 

Центърът за сексуално здраве предоставя комбинация от здравни услуги (тестване, прегледи от АГ специалисти, венеролози и др.) и социални услуги (психологическо и социално консултиране, информиране за права, застъпничество и придружаване в здравната система). Към момента нито социалното, нито здравното министерство разпознават тази комбинация от помощ и затова нашата дейност не се подкрепя от държавата, тъй като липсват механизми за финансирането й. Нашите услуги не се ползват от хора с увреждания или деца, за които държавата разписа различни социално-здравни услуги. Ако я няма нашата помощ, обаче, съществува реален риск хората да изпаднат в по-голяма бедност, изолация и най-вече – да се увеличи риска за живота и здравето им. Така, че към момента ние се финансираме основно от проекти, които печелим отвън, получавахме до скоро помощ и от Глобалния фонд за борба с ХИВ/СПИН, но с тази подкрепа се приключи. За съжаление съществува реалната опасност да спрем да консултираме и тестваме хора, от което ще загуби здравната система. Факт е, че една четвърт от всички новооткрити случаи на ХИВ в страната са регистрирани в нашия център и той се специализира в подкрепата на една много уязвима група – гей мъжете.

- Нека сме честни – след напускането на Глобалния фонд, който инвестираше средства в превенцията и контрола на ХИВ, остават много въпросителни, свързани с този важен за здравеопазването приоритет. Да, има Национална програма. До скоро много организации работеха в областта на превенцията, като правеха кампании и инициативи, полево тестване, но за съжаление повечето бяха “кухи”, а ефектите от тези кампании са повече от спорни. Сега, когато фондът напусне страната и спре финансирането, държавата трябва да продължи да инвестира бюджетни пари, от данъците на хората.  Те няма да са толкова, колкото са били. Така бързо ще “изчезнат” многото организации и достъпът до тестване за ХИВ и други сексуално преносими инфекции ще се ограничи рязко. Не само, защото българите нямат пари, но и защото няма да съществува комфорта на анонимността. Единственото място, на което ще продължат  да разчитат мнозина, е нашият център, който се посещава не само от софиянци. Освен това, тестването вече не е достатъчно. Нужно е нещо повече – подкрепата и създаването на доверие след тестването, особено ако резултатът за ХИВ е положителен. Държавата планира тези дейности да се извършват от Регионалните здравни инспекции (РЗИ). Сами разбирате колко българи биха отишли да се тестват в бившите ХЕИ-та. Аз виждам решаването на този проблем със създаването на фонд в Министерството на здравеопазването, който, с ясна процедура, да финансира проекти на организации, които реално инвестират в хората с ХИВ и наистина стигат до уязвими общности. 

- Да, помня го. Срещнах го преди близо 15 години. Слава Богу, той още е добре и е с нас. С него вече не сме просто медицински специалист и пациент, ние сме приятели. Май с повечето си пациенти ставаме приятели. И това е така, защото те споделят с мен и колегите ми неща, които не могат да кажат на всеки. Аз чувам реалните им страхове, притеснения и разочарования и ги придружавам във всичко – от протокола, който Националната потвърдителна лаборатория им издава, през регистрирането в отделение за ХИВ, през първата контрола, започването на терапия, през всяко тяхно заболяване или симптом, та до края на живота им. 

- Трудно. И до ден днешен е много трудно, въпреки моя голям опит в срещите ми с поне 100 човека, които са научили, че имат ХИВ от направен от мен тест. Има протокол за съобщаване на резултата, но протоколът не може да замести човешкото състрадание и загриженост. Най-важното, което правя, е да не завоалирам или да преувеличавам, както и да съм фалшиво оптимистична. Аз съм директна и искрена. Казвам, че човекът е ХИВ позитивен, давам му време да го осъзнае, като след това му давам пространство за споделяне. Важно е за мен и за него да говорим. Оставям моят пациент, току що научил диагнозата си, да си тръгне, когато съм убедена, че той знае какво е ХИВ, знае стъпките, които трябва да предприеме и е относително емоционално стабилен. Новината за ХИВ все още е шамар, който отеква дълго през чувството на вина на хората. Въпреки, че ХИВ вече не е реална опасност, наслагваното с годините демонизиране на ХИВ-позитивните има своите последствия.

- Че ХИВ непременно означава СПИН и смърт. ХИВ е вирусът, който предизвиква СПИН. Ако човек приема медикаменти, той може да не развие никога СПИН. Целта на таблетките е да “потиснат” вируса, да го “капсуловат”, да спрат неговото възпроизводство. Когато ХИВ стане контролируем, в повечето случаи в първата половин година от приема на хапчета, копията в кръвта стават пренебрежимо малко, което прави инфектирания човек с т. нар. “неоткриваем” вирусен товар. Хората с неоткриваем вирусен товар не могат да предадат инфекцията на друг човек. Последни проучвания, представени по време на научната конференция за СПИН във Франция тази година, например, показват, че ХИВ не се предава при секс без презерватив, ако единият партньор е инфектиран, но приема хапчета, а другият е с отрицателен ХИВ статус. Продължителността на живота вече не е проблем за хората с ХИВ, ако приемат антиретровирусна терапия. Данни от 2013 година показват, че пациенти могат да доживеят 76 – 80 години. Това, обаче, не намалява риска от други заболявания – онкологични, сърдечно-съдови и др., които зависят от други фактори на средата.

- Новостите в терапията са научно постижение, които смело можем да отбележим и признаем. Вече има лекарствени препарати, които служат за превенция на инфектирането с ХИВ, които не са много познати у нас. Разбира се, масово достъпно средство за превенция и преди, и сега, остава презервативът. Говори се дори за инжекционно приемане на терапията веднъж на два месеца, което да замести всекидневния прием на хапчета. Другото различно е, че преди откривахме ХИВ позитивен човек два или три пъти в годината, докато в последните месеци попадаме на инфектирани младежи всяка седмица. И преди, и сега, не се променя приемането на новината за ХИВ – младите хора преминават през вина, шок, гняв, депресия. Ужас. Наша задача е да ги “удържим”, като за целта инвестираме също толкова емоции, колкото и нашите пациенти. 

- Всеки сам решава на кого и какво да каже. Системата у нас предполага анонимност. Хората, които приемат терапия или се проследяват в центровете за ХИВ в страната, се водят под номера. Държавата ни е приела това да е анонимно. Споделянето със семейството е по-трудно. Все по-често подкрепяме бисексуални мъже с ХИВ, които имат съпруги и деца. Споделянето с партньори е много важно, но е решение на човека дали да го направи или не. У нас се носи наказателна отговорност, ако неумишлено или умишлено инфектираш друг човек с ХИВ. Ние насърчаваме личния избор и консултираме нашите пациенти да изберат по-добрия вариант, в зависимост от ситуацията и обстоятелствата, които има около тях.