Заиграването с КП в психиатрията е опасно

Деинституализация за нашите пациенти означава три неща – да имат покрив, храна и топло, без тях, тя няма как да се състои, категоричен е проф. Петър Маринов

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Макар и ориентиран към психиатрията и уважаван в нашите среди, бих казах, че срокът, в който ще работи министър Околийски е много кратък. Служебно правителство, назначено от президента има една задача и тя е да проведе избори. Не виждам за толкова кратко време, какво задълбочено може да се направи.

- Какви предложения бихте отправили към новия експертен съвет към министъра, ако Ви попитат?

- Моите идеи едва ли имат значение, за да се обърнат към мен. А една от тях, която съм споделял нееднократно е, да бъде изградена Клиника по съдебна психиатрия. Това се забави безумно много. Срокът беше краят на 2025 година и той беше разписан в Националната програма за психично здраве. Вече е късно. Аз не знам, дали нещо, което толкова много закъснява, има шанс въобще да се случи и, ако се случи, дали ще е по нормалния начин.

- Какво имате предвид под „нормален начин"?

- Дали ще имаме достатъчно хора, които да обсулжван тази клиника и към коя болница ще е тя. За такава клиника е нуждо тя да бъде свързана с многопрофилна болница, където настанените там хора с психични заболявания, ако евентуално получат перфорация на язва, инфаркт или друго, да бъдагт обслужени своевременно. Когато няма идея, нищо не може да се материализира на практика. Засега желание за такава идея, за възприемането й, не виждам.

- Какво е виждането ви за промените в Закона за здравето, които не минаха на последното им разглеждане преди няколко седмици?

- Според мен е редно те да бъдат обсъждани спокойно при редовно избран парламент, а не в такъв, който е в последните си дни. Такъв избор, да се прави форсирано, не е добър избор – води до много грешки, а тези грешки трудно се отстраняват. Тови вариант наистина не е добър.

- Отдавна се говори за деинституционализацията на пациентите с психични заболявания възможна ли е? Ако те излязат от Държавните психиатрични болници, има ли къде да отидат?

- Деинституализация означава три неща – покрив, храна и топло. Тези хора трябва да бъдат учени как да си пазаруват, как да готвят, как да се обсулжват, та дори как да се къпят. Всичко това трябва да се възстановява у тях, с огромни усилия, които са зле или изобщо са не платени. Трябва да има стабилен междуинституционален съвет, който да решава всички тези неща в точно разписана програма. Не бъдат ли осигурени ето тези неща, деинституализацията няма да стане за пореден път.

- Пускането им навън няма ли да повиши престъпността - по данни на НЦОЗА на година над 30 са убийствата, извършени от хора с психични диагнози към момента? Реални ли са тези опасения?

- Аз имам написана дирсертация на тема „Отнемане на живот от хората с шизофрения". Изключително наясно съм по въпроса. Когато ме попитат от институциите, ще кажа какво мисля по въпроса. Част от тези хора нямат близки, нямат семейства. Те няма къде да отидат, обречени са да стоят доживот в болниците. Пуснат ли ги навън, те няма да си взимат лекарствата, което ще ги направи опасни – нещо, което е крайно нежелано в едно общество. Където бяха закрити болници, а именно в Италия и някои щати на САЩ, според концепцията на Розалин Картър за деинституализацията, има два пътя. По разкази на мои приятел и колега от Италия, там пациентите се настаняват на 300 км от дома или се изчаква да счупят някой прозорец или да ритнат човек, и влизат в ареста и затвора. Там вече ги настаняват в затворническата психиатрия – нещо, което у нас също нямаме. Само в Ловешкия затвор има двама колеги, никъде другаде няма назначен психиатър.

- Съгласен ли сте със заключенията на Комитета за предотвратяване на изтезанията и кои са полезните стъпки, за да направим психиатричната система по-добра за пациенти и лекари?

- Доколкото разбрах, министърът на здравеопазването вече е дал някакъв отговор. Аз лично смятам, че много от нещата са тотално неглижирани от тази комисия. Колеги с по 20 години опит, а аз съм с 40 години опит, казват, че трябва да се инвестира в персонал, в охрана в болничните заведения, независима от персонала. Аз съм в болница, в която в момента две дежурни млади специалисти, двете общо едва ли имат 80 килограма, трябва да се справят с докаран от полицията едър мъж с белезници. Преди да си тръгнат, полицаите му сварят белезниците и им го оставят. Какво могат тези две нежни същества да направят, ако този чове започне да буйства?! Нищо. Рискът и за тях, и за колегите им, въобще за работещите с психиатричните болници е огромен. Аз все още се питам, как и малкото останали да работят в тези лечебни заведения, все още стоят там още повече, че навсякъде се търсят и лекари, и медицински сестри. За мен, по важност, животът точно на персонала е №1. Колкото повече министерства и управляващи неглижират този въпрос, толкова по-малко ще стават психиатрите в България. Системата ще се срине и това е на 100% сигурно. Огромна част от психиатрите сме над 60 години.

Колкото до Комисията за предотвратяване на наказанията би трябвало да изслуша и работещите в болниците и да отбележи и тяхното мнение в своите доклади. Оказва се, че в една от най-големите психиатрични болници има програма за рехабилитация - и вътреболнична, и извънболнична, но те категорично не са залегнали в доклада на комисията за същата тази болница. Ето това заслужава да бъде отразено като контрапункт на този доклад.

- Смятате ли, че смяната на финансирането и преминаването към КП ще бъде в полза на психиатрията и на пациентите?

- Двете клинични пътеки, които бяха предложени имат две много различни насоки. Едната е свързана с тежките заболявания, а другата с леките, които могат да се лекуват и в кабинети за извънболнична помощ. Ясно е, че когато КП за по-леките заболявания изземе 70-80% от средствата, за тежките няма да останат пари. Това е много деликатен въпрос. Заиграването с клиничните пътеки е изключително опасно още повече, че трябва да се направят промени в Закона за лечебните заведения, а дори и в Конституцията. Ето защо на този въпрос не може да се отговори с „да" или „не". Нужно е да се види, как ще се избегнат злоупотребите с някои от КП. Едната от тях R20F30 и е за тежки психични заболявания, а другата е R20F40 и е за леки заболявания, които по правило се лекуват амбулаторно. Приемат ли се двете пътеки, ще се направят частни клиники само да втората пътека и те ще изсмучат всички пари. Ще се стигне, както правят някои болници, да има фалшиви болни на легло, но те да не са там. Ще се стигне до яко източване на Националната здравноосигурителна каса. За това проблем няма. Хора, които да ядат мекото на баница, има. Това е и целта на властите в България.

- Какво тогава да бъде финансирането на държавните психиатрични болници, които преживяват от субсидии, които все са недостатъчни?

- По-проблемни са центровете за психично здраве, които също са без нормално финансиране, а в тях се лекуват най-буйните пациенти. За цялата страна те са едва дванадесет. Стига се дотам, да няма място къде да бъде настанен човек, когато го закарва дори полицията.

- Защо нещата в психиатричната помощ у нас все не се случват?

- Защото няма политическа воля. Няма видима печалба от психиатричната помощ. Не се осъзнава каква загуба има, когато тя е дефектна, слаба и немощна. Отчита се, че не може да се вземе някой лев, но не се отчита, че се губят много левове.

- Има ли решение на проблема с кадровия дефицит в психиатрията?

- Кадровият дефицит ще става все по-голям, а ситемата ще се срине внезапно, изведнъж. В нея работим все психиатри на 60 и повече години. Ето защо, тя няма как да оцелее още 50 години, защото ние няма още дълго да сме на работа.

- Колко са лекарите – психиатри в България?

- Според министър Околийски те са 657. Аз смятам, че от тях едва ли повече от 300-350 са в болнични заведения и центрове за психично здраве. Много голма част от тях са в частните си кабинети. Там е по-изгодно. Човек сам си определя работното време, изкарваш 400-500 лева за деня. Така е лесно. Всеки от нас го може, но това, че сме се набутали в червото адово, в болниците, в центрвете, е друг въпрос. Ето защо, отново казвам, системата ще се срине изведнъж. После връщане няма. Как ще накараш хората да излазят от кабинетите си и да влязат в отровната атмосфера на центровете за психично здраве?!

- Ако от МЗ Ви попитат, кои са трите неща, които трябва да бъдат свършени приоритетно, какво ще посочите?

- Да се направи диференцирано финансиране. За реално спешните пациенти, карани от полицията с белезници, да се плаща три пъти повече, отколкото за другите без полиция и белезници. На средния персонал трябва да се увеличи заплащането с 30-40 на сто, а онези, които работят с докарани с белезници увеличението да е и до 50 процента. Това е пътят тези хора да не напуснат. Третата ми препоръка е да се стабилизира системата чрез заплащане на извършена дейност – колко са прегледаните пациенти, ан колко е променено лечението, колко са били в остро отделение, коко в друго. Всичко това трябва да се остойности от даването на таблетка и проверка да не е изплюта, инжекция и така нататък. Всичко това струва някакви пари. Не се ли дадат, системата започва да се пропуква. Ето защо, макар и да посочвам последно остойностяването на дейностите, то е №1.