Преди говореха с нас, сега пращат съобщения постфактум

Липсата на нужната прозрачност и пряк контакт не е най-добрият символ на демокрацията, смятам, че след 2000 г. здравните институции се затвориха в себе си, казва Дарина Стоева

Трудно се работи с Министерството на здравеопазването.

Там трябва човек да създаде някакъв личен контакт, за да успее да постигне нещо. Отговорите а журналистическите въпроси се бавят. На мен, като журналист, никога не ми е харесвала практиката, че трябва да изпратя въпроси и да чакам да получа писмен отговор. Тук нямам предвид само МЗ. Това не е истинската журналистика. Прекият контакт с определен човек, който може да обясни конкретния проблем, който журналистът проучва – това е основната трудност.

Разговор очи в очи не може да се постигне,

а ако го има, не е задължително да присъства и представител на пресцентъра, каквато е практиката. Аз смятам, че истинската журналистика изисква малко повече личен контакт и не е случайно, че повечето колеги, особено тези, които се справят добре, търсят други начини и места, където да се срещнат с представителите на една или друга институция. Колкото до прозрачността, непрекъснато пристигат едни съобщения от въпросните институции, но в много случаи те са витиевати. В много случаи излагат някакви факти, че дори и постфактум. В тях по-скоро се отразява какво е станало, но нищо повече. Затова аз бих казала, че те са полупрозрачни.

Липсата на нужната прозрачност и пряк контакт

не е най-добрият символ на демокрацията. Аз лично смятам, че особено след 2000 година здравните институции се затвориха в себе си. Това, което се върши не е това, което се съобщава в прессъобщенията. Същевременно, личните контакти станаха изключително трудни. Аз съм работила много години и си спомням времето, когато журналистът можеше позвъни на входа на Министерството на здравеопазването и да се качи при съответния директор на дирекция, да изчака, ако се наложи, а след това да получи от него отговор, въз основа на който да продължи да подготвя своя материал.

Така трябва да бъде с достъпността и днес.

Имала съм такива срещи и късно вечерта, след края на работното време в министерството, но не се е случвало да човекът отсреща да откаже информация. Случвало се е ние, журналистите, да чакаме министър или заместниците, или други пред входа на МЗ, а те са слизали и са ни отговаряли.

Друг въпрос е, че може да те излъже, ако иска,

но не са ни лъгали, докато сега в самите прессъобщения има тенденциозност. Затова смятам, че липсва прозрачност. Всичко е нагласено за нещата, които се решават. Ако започнем от това как се променя един закон или наредба и се стигне до това, защо бива уволняван един директор на болница без предварително да е съобщено и мотивите изяснени. Това не е прозрачност.

Навремето здравните журналистите и представителите

на ръководствата на институциите бяхме приятели, защото имахме общи цели - да става здравната система по-добра. Днес те ни възприемат като врагове - дори да приемем един процент, че журналистите имат вина, останалите 99 процента се дължат на факта,че самите ръководства са все по-неуверени, защото са по-зависими. И действат зад паравана.