Уролозите са дисиденти, надникват в забраненото

Скоро ще работим и с апарата Да Винчи, каза проф. Петър Панчев

Лили
Войнова
voinova.lili@gmail.com

- Труд и нерви. Това е.

- Как избрахте да станете лекар, а след това и специалността си?

- Още преди да завърша гимназия знаех, че ще стана лекар. Започнах да следвам медицина с едно единствено желание - да работя хирургия. Започнах като коремен хирург и след това се ориентирах към урологията.

- Как се насочихте към трансплантологията?

- Когато започнах работа в клиниката в Александровска болница, младите лекари бяха малко, само 3-4 човека и без да искаме влязохме в екипа – с дежурства, участие в експлантации, а след това и в трансплантации. Просто обстоятелствата ни принудиха.

- Защо се случва така, че новостите в медицината се появяват първо в урологията?

- Не знам защо, но това е самата истина. Лазерът се използва първо в урологията, ултразвукът също. По принцип урологията е иновативна дисциплина. Въвеждането на цистоскопа отделя урологията от обикновената хирургия. След това въвеждането на ендоскопските инструменти от 1923 г. Тогава никой не е мислел за това! А първите цистоскопии са от 1879 г. Тогава още няма електричество. С огледала и със свещи се вкарва светлина в пикочния канал и мехур, и се оглежда, но хората не се отчайват. Продължават да развиват науката и да използват техническите иновации в урологията. Ами тази гениална машинка за екстракорпорална литотрипсия. Тя е магическа! Не се докосва до тялото, а ударните вълни разрушават камъка. В друга специалност такова нещо няма.

- Как изглеждаше урологията, когато започнахте работа и как се развива днес?

- Това казвам и на колегите - когато започнах работа урологията беше в пещерната ера. Беше примитивизъм. Сега вече измеренията са космически. Хипократ е казал: който отвори пикочен мехур, обрича болния на смърт. И 2000 години това се спазва и на практика е забавило развитието. Но уролозите са като дисиденти. Спазват правилата, но обичат и да надникнат зад това, което в момента е забранено. Затова са казали: "защо да не го отворим и да видим". И какво стана – една перфектна наука. Революция в специалността. Ами до началото на миналия век никой не е знаел какво е това нещо при мъжете, което им пречи да уринират нормално. Простатата не е била известна. Говорели са за някакви натрупвания или за камъни в пикочния мехур. Появата на механични литотриптори от кое време е? От по-миналия век. Даже уролозите сами са ги правели, разчитали на фантазията си и давали заявки на майкторите да им ги изработят. Всеки уролог си е носел литотриптера в джоба. И на сляпо са чупели камъните. Да не ви говоря за 1750 г. Един гениален уролог от Англия за 30 секунди без анестезия оперирал камъни в пикочния мехур. Задава се въпросът – как поставя диагнозата, как работи, след като няма антибиотици и катетри, как излекува фистулите? Това са много неща. А той е оперирал над сто деца и няма нито един смъртен случай. Урологията по принцип действително е дисидентска наука.

- Къде сме ние в иновациите? Успяваме ли да внедрим съвременните методи на лечение?

- В клиниката по урология в Александровска болница всичко, което излиза на пазара, го има. Надявам се скоро да имаме възможност да оперираме и с робота „Да Винчи".

- Какво е нивото на българските уролози? Имаме ли достатъчно специалисти?

- Имаме достатъчно уролози. Сега сме някъде около 350-400 души и не са необходими повече. Гръцките уролози бяха, колкото нас. След това направиха бум и за 10 години станаха три пъти повече, но нямат достатъчно работа и не могат да се квалифицират, когато има много специалисти. Да кажем в Англия, за да запишеш преглед за уролог, ще чакаш 6 месеца. Там на 200 000 души се пада един уролог. В България е приблизително на 38 000, както е в Германия и у нас лекарят е много достъпен. Има достатъчно уролози и те са самоконтролираща се специалност. Разбира се, има интерес от младите колеги и той се повиши след като навлязоха иновациите. Вече не е ония примитивизъм да се правят само простати и камъни на бъбреците. Вече говорим за трансплантации! Интересното е, че в много страни уролозите не се занимават с присаждане на органи. Занимават се съдови и коремни хирурзи. Но у нас е различно. Ние поставихме началото на трансплантациите на Балканския полуостров, в Югоизточна Европа, като операциите се правят от уролози и това си остава традиция.

- Спомняте ли си началото? Чествахме 50 години от първата успешна трансплантация на бъбреци в „Александровска".

- Не съм участвал в първата трансплантация, но така се случи, че трябваше да въведа у нас живото донорство. Урологията не е нещо лесно. Тя е страдание, особено при живото донорство. Тъй като трябва да са родственици донорите, ако има неблагополучия, не само се лишава от орган болния, но и негов близък. Затова е много тежко и отговорно.

- Какво ни липсва, за да догоним първите в тази област?

- Липсва ни донорството. Ние имаме възможности да правим достатъчен брой трнспрантации, но няма органи. Има варианти това да се подобри, но въпросът не може да се реши от уролозите, нефролозите или другите специалисти. Това е проблем на цялата медицинска общност и на обществото ни като цяло. Трябва тези хора, които са на предния фронт на здравеопазването – анестезиолози, реаниматори, когато видят, че има потенциален донор с мозъчна смърт, да реагират и да се заемат с кондинционирането на такъв човек. Той ще загине, защото мозъкът е умрял, а сърцето и белите дробове се поддържат с машини. Кондиционирането, докато се направят изследванията, докато дойде екипът, това е поддръжка, това е разход за болницата. Има и напрежение за тези колеги, които ще подадат донора. Те трябва да говорят с близките, защото при нас законът е такъв, че трябва да се иска разрешение от роднините, а това е много тежка ситуация. Законът не упоменава кои са близките – децата или родителите на потенциалния донор. И от децата кое има приоритет – първото, второто или третото. Защото има такива случаи, когато децата на потенциалния донор разрешават да се направи експлантация, но родителите не дават. Първото дете разрешава, второто – не. Кой има приоритет? Това трябва да се изчисти в закона, за да бъдат спокойни лекарите. Доста отдавна имаше случай, при който експлантационният екип взе сърце и бъбреци, аз също участвах в него. Бащата се съгласи и то писмено, но след това даде целия екип на съд. Това е. Законът има пропуски.

- Разкажете някои куриозни случки от дългата Ви практика?

- При нас са все такива запомнящи се операции, защото почти няма леки случаи. Трудно ми е да диференцирам някой по-сложен казус. Това е всекидневие при нас. Ние не гоним сензации, а гледаме да свършим, колкото може по-добре нещо полезно.

- В колко трансплантации сте участвали?

- Кой ги брои? Даже не знам колко операции съм направил през живота си, но това не значи, че няма да оперираме и занапред всеки ден.

- Не можем да не засегнем и здравната ни система. Какво пречи най-много на лекарите да работят нормално?

- Трябва да има първо добри условия за труд. Вече има модерна апаратура, клиниките са обзаведени и ремонтирани, но е необходимо и добро възнаграждение за персонала. Няма ли материален стимул, как да стане? Примерно за донорските бази, тези средства, които изразходват за кондициониране на един потенциален донор, да им се възвърнат, даже ако може да спечелят. Хората в екипите, които дежурят, също да бъдат стимулирани. За самата трансплантация има заплащане от държавата, но за присаждането на един бъбрек се дават 20 000. лв. Да, но те трябва да се разделят между екипа – оператори, анестезиолози, медицински сестри, нефролози, диализатори, имунолози, лабораторни лекари и то какво остава? Почти нищо. Основата е доброто финвансиране, за да има стимули. Има разбиране от държавните органи, от парламента, но не може да се достигне това ниво на интерес, което е необходимо. Казвам ви един проблем, който не можем да решим – имаме съгласие по презумпция за донорство, но трябва да се питат близките. Защо е това? Ако човекът е под запрещение - може, но защо при всеки случай трябва да се прави. Той не е изразил отказ приживе.

- Трябва ли да се премахне, според Вас, търговския статут на болниците?

- Аз не съм мениджър, но мисля, че той пречи в известна степен. Медицината е обществен продукт. Тя не може да разчита на търговията. Тя е създадена от обществото да помага при определени нужди и трябва да изпълнява функциите си. Не е редно да се търси печалба. Тогава ще бъдат по-спокойни да работят екипите. И държавата ще може да подпомага болниците.

- А какви реформи трябва да се извършат, за да се решат поне основните проблеми в системата, свързани с недофинансирането, с ниските възнаграждения на персонала, с надписването на пътеки?

- Не мога да кажа. Трябва да се анонсира един модел, да се приеме, че ще бъде той и тогава вече да се седне по-задълбочено да се говори. Защото като имаме два, ще се разделят гласовете между тях и пак нищо няма да се направи.

- По-добър ли е този здравноосигурителен модел с надграждането? С въвеждането на втори и трети стълб на здравно осигуряване?

- Аз като чуя стълбове, малко се стряскам, защото те бързо се трошат. Така отговарям, макар и на шега.

- Как релаксирате, професоре. Какъв човек сте извън работата?

- За мен хоби е професионалното усъвършенстване /смее се/. Нямам време за друго. Специалността хирургия изисква пълно отдаване, включително и на т. нар. свободно време. Не можеш да кажеш – до 2 часа съм лекар, след това съм някакъв друг – турист, тенесист... Всеки ходи на концерти, чете, гледа представления. Но да каже, че това му е основно хоби, оснавният начин за почивка, не може. Някои хора предпочитат да спят и може би са прави, защото така най-добре си почиват. Аз обичам историята - и старата, и новата. Като харесам една книга, не я пускам, докато не я прочета. Така си почивам.

- Успявате ли да предадете знанията и уменията си на вашите по-млади колеги?

- Правя го, колкото ми е възможно.

- Оптимист ли сте за бъдещето на здравеопазването у нас?

- Няма начин да не съм оптимист. Аз от дълги години съм в здравеопазването, знам как лекарите работят за успехите на медицината, така че рано или късно ще има добри резултати. Иначе трябва да се откажем, но това няма да се случи. Ще придолжим напред.