В златната среда сме по психично здраве

Европейската комисия по изтезания установи, че в една от стаите на българска болница има пръчки с имена, казва доц. Христо Хинков

Мила
Мишева
mila.misheva@gmail.com

- Лошото е, че трябва да се говори в спешен порядък. Една от неотложните мерки е да се подобрят битовите условия там, където има най-драстична нужда. Вниманието на правителството се насочи в тази посока, след провокация в социалните мрежи, където бяха публикувани снимки от една от службите в София. Възможно най-скоро трябва да бъде приета дългосрочна програма за реформа в психиатричната помощ. Визирам всички аспекти на предоставянето на услуги. Те включват болнична и стационарна помощ, амбулаторно възстановяване, психосоциални рехабилитации и всички други методи в тази област, възстановяването и ресоциализацията на хората с тежки разстройства, включително поддържане и подобряване на състоянието им. Най-важното е да се свържат етапите на лечебния процес. И това е валидно не само за психиатрията, а за всички дисциплини в медицината, защото след болничното лечение, пациентът е изписан и оставен на себе си. В психиатрията това е още по-страшно, защото човекът оставен на себе си, няма възможност сам да се ориентира.

Трябва да се въведе и информационна система. Тя няма да е достатъчна да реши проблемите, но е необходима стъпка. Хората в развитите страни контактуват по между си, отделните екипи работят в сътрудничество и то се осъществява на нормативно ниво, не само на добра воля, а защото в тяхната длъжностна и професионална характеристика е заложено да работят заедно със специалисти от други ведомства, финансирани по друг начин. При нас проблемът е, че различните потоци на финансиране предполагат автономност на грижата или въобще на лечението, предоставено по този начин. Ще дам конкретен пример. МЗ отговаря за т.нар. центрове за психично здраве, в които има дневни стационари. Министерството на труда и социалната политика ръководи дневни центрове, защитени жилища и редица други услуги в социалната сфера, които имат идентична функция с дневните стационари към МЗ. И тези две структури работят без връзка помежду си и се финансират от различни източници.

- ЕПА препоръча 10% от бюджета за здравеопазване да се заделят за психиатрична грижа. Реалистично ли е да се случи това у нас?

- Необходимо е, но не е реалистично на този етап, при положение, че имаме много други сериозни проблеми.

- Европейските специалисти изразиха остри критики и към незачитане на човешките права в лечебните заведения. Какво точно означава това, какво се случва с пациентите?

- Най-уязвимите хора имат най-малко ресурс да защитават правата си. И те биват нарушавани, защото призваните да се грижат за тях нямат достатъчната мотивация, квалификация, култура и всичко останало, за да предоставят модерна грижа със спазване на човешките права. Отново ще дам конкретен пример. Европейската комисия по изтезания установи, че в една от стаите на българска болница има пръчки, които са били надписани с имена и се смята, че дори някои от лекарите ходят с тях. Това означава нарушаване на правата.

- Как да се спре това?

- Трябва да има контрол. Не искам да обвинявам лекарите, но смятам, че има такива, които могат да се изкушат да злоупотребяват. Ето защо тези болници не могат да съществуват по този начин. Не е редно приютната грижа да бъде основната форма на лечение на пациентите с психични разстройват. Да не говорим за хората настанени по социални индикации, които живеят в болницата, защото няма къде да отидат. И те никак не са малко. Във всяка психиатрична болница може да видите хора, които просто са бездомни и няма къде да отидат, когато бъдат изписани. Те трябва да бъдат обгрижени по друг начин, да им се намери защитено жилище, да се направи цялостен оглед на настанените в 12-те психиатрични болници в страната и съответно да се започне сериозна работа, така както социалното министерство подходи към домовете за възрастни хора. Години наред те провеждат тази реформа и имат определени успехи. Нашето министерство изостава в това отношение. Надявам се, че наистина ще се приеме една дългосрочна програма от правителството, която ще се изпълнява, независимо от това кой управлява.

- Как стои въпросът с кадрите, има ли интерес към психиатричната специалност?

- Няма голям интерес към специалността. Броят на психиатрите у нас все още е в средните европейски нива, но психиатричните сестри са драстично малко, клиничните психолози и социалните работници също. Там проблемите са изключително тежки. Но проблемът с човешките ресурси е в цялото здравеопазване, той е най-сериозният. Съвсем отговорно мога да кажа, че след 10 години у нас няма да има кой да лекува, ако не се вземат спешни мерки. Това е процес в цяла Европа. Германските лекари бягат в Америка, нашите в Германия. За нас обаче този проблем е изключително тежък, защото сме малка страна и няма откъде да внесем специалисти.

- Провеждате обучения сред общопрактикуващите лекари за разпознаване на психичните разстройства. Какви са резултатите?

- Ние се насочваме към общопрактикуващите лекари, защото СЗО е установила, че те са най-важният ресурс за предоставяне на цялостна комплекса грижа, не само за психични разстройства. Засилването на първичната медицинска помощ е приоритет в световен мащаб. И в България ние отдавна сме го установили, но за съжаление през последните 15 години общопрактикуващите лекари не бяха приоритет на много правителства. А те са много важни, особено при психиатрията, защото заради стигмата хората се обръщат към общопрактикуващи лекари, а не към психиатър. Колкото до резултатите от обученията, лекарите имат изключително голям интерес. Тази тема за тях е нова, никой не ги учи и те се блъскат в мъгла. И понеже пазят направленията, тези тревожни, депресивни, невротични и неясни състояния си остават без диагноза и лечение. Така че има скрита болестност. Затова мотивацията на общопрактикуващите лекари да се занимават с тези проблеми е много важна.

- Защо хората се страхуват да отидат при психиатър?

- Заради убеждението, че ако стигнат до психиатър достигат последната точка на падение. Това е мощната неосъзната стигма в българския народ.

- Как да се справим с нея?

- С разпространение на знания, с обучителни курсове, с преглед на учебните програми и в университета, и в училище. В училищна възраст има таргетни групи по отношение на зависимости, насилие, на хранителни разстройства, сексуални проблеми.

- Как да станем по-толерантни към тези, от които понякога се страхуваме, когато например ги видим по улиците или в трамвая?

- Трябва да се знае, че ако човек с психично разстройство изглежда възбуден, то много често той самият изпитва страх. И една от причините да бъде агресивен, е именно тази. Това е защитна реакция. Трябва да знаете това, за да проявите разбиране. Българите се страхуват от лица с психични разстройства, но има здрави, които са много по-опасни. Например шофьори, които си организират гонки в града и могат да навредят на много хора в сравнение с един човек, който си говори сам в трамвая. Злото е много по-разпространено сред нормалните.

- Какво ще кажете за психичното здраве на нацията ни?

- В златната среда сме. Българинът винаги е успявал да се справи с историческите предизвикателства. Но, говорихме вече за големите проблеми, към които няма необходимото институционално внимание. И това се задълбочава от пропуските в цялата здравна система. Имаме проблеми в общата соматична медицина, с това, че в България работят 400 болници при 6 млн. население, и че тези лечебни заведения са пред фалит. И така психиатрията отива на последно място с мотива, че болните с тежки психични разстройства са 1-1.5 %. А всички останали чести психични разстройства като тревожността, депресиите, безсънието, хранителните разстройства формират една скрита болестност. Те няма как да се уловят. Има много хора, които носят медикаменти в чантата и ходят на работа. На някои от тях трудоспособността им е ниска, раздразнителността висока, рискът да направят някаква катастрофа също е висока и т.н.

- Трябва ли психиатричната помощ да бъде част от здравното осигуряване?

- Да, психиатричната помощ е част от медицинската наука и терапия. Ако една дисциплина не е равнопоставена от друга, значи има нещо, което я различава. И ето я отново стигмата, изолирането, дискриминацията-и към самите болни, и към работещите с тях. Има някаква глупава упоритост, не виждам защо една психиатрична болница да няма договор с НЗОК.