За тази работа се иска огромно сърце

Лекарският асистент Невена Костова от ЦСМП-Бургас за адреналина в Спешна помощ и защо секундите между живота и смъртта изискват хладнокръвие

Аида
Паникян
aidovpan@gmail.com

Преди това дълги години е била парамедик

но решава, че квалификацията „лекарски асистент" е следващото професионално стъпало, което е готова да изкачи. Вече близо десетилетие животът ѝ е посветен на спешната медицина.

С право може да се каже, че изобразителното изкуство е загубило

един български художник, за да спечели медицината отдаден специалист. В миналото рисуването и мечтите за Националната художествена академия са предхождали желанието за бялата престилка, но последната е спечелила. „Четях много медицинска литература, грижех се за бездомни хора и животни в беда. Когато виждах медик да слиза от линейка, си казвах: „И аз ще правя това някой ден!" И ето, че се случи", спомня си младата жена.

За да бъде в отлична физическа форма за тежката работа Невена тренира вдигане на тежести, а като истински морски човек обича да плува. В личния си живот тя се грижи за своя баща, след като преди години майка ѝ губи битката с КОВИД-19.

– Искала сте да учите за лекарски асистент още преди години, но тогава специалността беше закрита. Какво усетихте, когато я възстановиха?

– Кандидатствах на мига, в който я откриха отново в Бургас. За тази професия – както и за всяка друга, отдадена в служба на хората, се изисква сърце. Голямо сърце! Много преди да започна да се занимавам с това, имах афинитет, граничещ със страст, към работата на фелдшерите.

– Защо точно към тяхната, а не например към тази на лекарите или медицинските сестри?

– Нямам точно обяснение, по-скоро ме привлече самото естество на работата. Познавах фелдшери и виждах как действат – не само с ум и с ръце, но и с изключителна сърцатост. Това е оставило дълбок отпечатък в съзнанието ми. В нашата сфера има огромен адреналин. Никога не знаеш на какъв случай ще попаднеш – ден с ден не си приличат, дори час с час и минута с минута. Всекидневието ми е изключително динамично, а и аз самата съм такъв човек по природа.

В същото време професията изисква огромен набор от знания

пъргав ум, хладнокръвие и светкавични действия, защото много често става въпрос за спасяване на човешки живот „тук и сега". Медикът също е човек и неминуемо изпитва притеснение, но то никога не трябва да проличава. Пациентът и близките му трябва да виждат у нас само сигурност. Нерядко сигналът идва като за не тежък случай, а на място се оказва нещо критично – инфаркт, инсулт или тежка травма.

– Мечтаела сте и за Спешната помощ по въздух (HEMS)...

– Огромното ми желание беше да бъда част от екипа на въздушна линейка, но за съжаление не изпълнявам един от важните критерии – медицинският специалист там трябва да бъде абсолютно клинично здрав. Така че за въздушната помощ ми остана само желание, но и на земята има предостатъчно работа за мен.

– Кои случаи от практиката остават в съзнанието Ви за цял живот?

– Първият ми работен ден като парамедик мина изненадващо спокойно, но никога няма да забравя тежките катастрофи. Спомням си период, в който по границата имаше голям засилен бежански натиск. Получихме сигнал в 16.30 ч. за тежко пътнотранспортно произшествие с мигранти в района на едно далечно село – пътувахме над 30 минути. Заварихме автомобила в дълбоко дере. Трябваше да слизаме по изключително тежък, стръмен терен, за да поставим шина на врата и твърда дъска на пострадал, за да го изведем безопасно. Беше младо момче от София, което излъгало родителите си, че отива на море. Беше в шок, цялото в кръв, с тежки травми, артериално кървене и смазани крайници. Трябваше да действаме секунда по секунда. През цялото време ту губеше, ту идваше в съзнание и ме питаше дали ще оживее, дали ще има ръка... Успяхме да го закараме жив до Спешното отделение на УМБАЛ-Бургас. Доколкото знам, момчето е добре.

Този случай ме докосна дълбоко

- и аз съм родител и не бих искала никога да бъда на мястото на неговата майка. Има събития, които оставят печат в душата, но докато работиш, нямаш право на емоции – длъжен си да следваш протокола. След това трябва съзнателно да се стремиш да забравиш видяното, за да си адекватен за следващия адрес. Ако позволим на тези спомени да ни завладеят, ще прегорим професионално за броени дни.
Разбира се, имаме и дежурства с абсурдни или направо смешни случаи – често хората изпадат в паника и мислят състоянието си за спешно, а то не е. Но всичко е добре, когато завършва добре. 

– Винаги ли действате строго по протокол, или има ситуации, в които се доверявате на интуицията си?

– Протоколът винаги е на първо място. За да се довери човек на интуицията си, той трябва да е отлично обучен и да има натрупан сериозен опит. Протоколът ни дава нещо безценно: сигурност и ясен алгоритъм в най-критичните моменти.

– С какво все още не можете да свикнете в системата?

– С това, че линейка се вика за всичко. Спешна помощ е създадена за животозастрашаващи състояния, но у нас тя често изпълнява и функциите на социалната система за хора без здравни осигуровки или в затруднено положение. Въпреки това, когато човек работи с желание и сърце, свиква с всичко.

– Как бихте мотивирали един млад човек да избере попрището на лекарския асистент пред това на лекаря?

– В нашата специалност изучаваме медицина, както и лекарите, но много по-интензивно, в рамките на 4 години, и с по-практическа насоченост. Ние сме медици на терен. От колеги знам, че за съжаление, младите в началото често изпитват несигурност и това е една от причините да не искат да остават сами в линейката.

Как да ги мотивирам ли?

Това е необятна професия. Именно лекарският асистент често е първият на място на всеки инцидент. Този, който посреща новия живот, и последният, който изпраща края му. Той вижда и сълзите от радост, и сълзите от мъка.

Трудно се описва вълнението, когато видиш усмивката на спасен човек

на когото си облекчил болката, или благодарността в погледа на близките му. Това е най-голямата награда и признание. Зад всеки наш случай стои не просто един пациент, а цяла човешка съдба и семейство.

Нерядко бебетата „решават" да се родят в линейката

без да чакат да стигнем до родилното. Все още не ми се е случвало лично да изродя дете, но съм била „на косъм" многократно. Дори на предишното ми дежурство имахме такъв случай – родилка с осмо раждане. Едва стигнахме до болницата, бебето изчака буквално до вратата на отделението.

Професията ми носи огромно удовлетворение

разбира се, ако изключим финансовата страна. Няма смисъл да го крием, както и факта, че все още сме трета категория труд, въпреки дългогодишните ни настоявания за първа. Линейките, с които разполагаме, в голямата си част са амортизирани и далеч от европейските стандарти.
В чужбина екипите са съставени от парамедик и медик или от двама парамедици. У нас в линейката често е само фелдшерът или лекарският асистент. Според мен е крайно наложително шофьорите на линейки в България да бъдат обучени като парамедици, за да могат да помагат адекватно в критични ситуации. Време е в линейките ни винаги да има по две медицински лица. При катастрофи ние обикновено сме първите на мястото на инцидента – преди полицията и пожарната. Затова на терен сигурността и помощта на втори колега са жизненоважни.