Мисия общественик

86-годишната медицинска сестра и водна спасител Милка Кайкова е номинирана за званието „Почетен гражданин на Варна“

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Милка Кайкова е родена на 6 март 1939 година в севлиевскотоо село Крамулин. Завършила е гимназията в Сухиндол. Кандидатствала и я приели агрономство в София. За да не тежи на бюджета на родителите си, искала да следва задочно. Наложило й се да започне работа и да чака да дойде времето, когато ще седне на студентската банка. Съдбата обаче, в лицето на баща й, имала друго виждане за нея. Той, човек практичен от село, нямал време дъщеря му да стои без професия. Записал я в медицинското училище във Варна в профила за медицински сестри. Така, донякъде против собствената воля, но не и срещу тази на родителя – безспорен авторитет вкъщи, Милка, пристигнала в морския град, учила, но и се ангажирала с обществена работа. Тук се научила да плува и дори изкарала курсове за воден спасител. На нея дължат живота си 43 човека.

Да живееш с болката на другия

„От дете бях възпитана да помагам, да не съм безразлична. Изглежда това ме формира отрано да се ангажирам като общественичка. В института скоро ме изпраха за председател на комсомола", разказва Кайкова. И се връща към първите дни от работата си в медицинския кабинет на варненското училище „Найден Геров", в който я разпределили на работа след завършването. Там работила в продължение на тридесет и пет години. „Успоредно с това, след 15.00 часа, когато свършвахме работа, отивах да продължа в поликлиниката. Трябваше да се изкарват допълнително пари. Ангажирали са ме да водя часове в училищата по здравна култура и военно-полева подготовка. Не се щадях, така съм свикнала от село – има ли работа, тя трябва да бъде свършена", казва още номинираната за „Почетен гражданин на Варна". Медицинската сестра премества темата към сегашната култура на децата и подрастващите. Категорична е, че такива часова, като някога, трябва и сега да има в училищата, като бъдат съобразени с новите предизвикателтсва на времето – ранният полов живот, безопасността и зването от половопредаваните инфекции, храненето, опасостта от дрогата, енергийните напитки, вейповете. За тях знае от новините, които не пропуска по телевизията. Въпреки своите 86 години, тя е в крак със случващото се у нас и по света, макар и да признава, че много неща от това, което чува и вижда не разбира. Не разбира, например, как така родители са изпуснали контрола върху децата си, защо нямат време да разговарят с тях и как е възможно да не знаят къде те ходят, с кого и какво правят. Недоумява, как така ученици се бият показно, а други ги снимат и качват в социалните мрежи. „Докъде стигна обществото ни?! Говори се, че децата нямат свободно време от заетост в училище. Как така нямат, след като безобразничат по улиците", пита се тя. И отново се връща в своето време. „Бях много ангажирана – и като медицинска сестра, и като общественичка. Винаги обаче съм се стараела да съм вкъщи преди сина ми и дъщеря ми да се върнат. Колкото и да съм била уморена, винаги съм ги питала как да изкарали деня, какво им се е случило, какво ги е зарадвало и какво ги е разочаровало. Понякога се е случвало да не споделят веднага, но ги изчаквах. След няколко дни сами си казвала, търсеха съвет. Доволна съм, че от тях излязоха хора", казва Милка Кайкова.

Изкуството да помним големите

Осемдесет и шестгодишната медицинска сестра определено го притежава. Помни и обича да разказва спомените на своя прадядо Неделчо Кайков – един от четниците на Христо Ботев. От него за пръв път, още като дете, чула за някои не особено лицеприятни моменти от слизането на четата от кораба „Радецки" на българския бряг. „Когато слизали от кораба революционерите били гладни и жадни. Никой обаче не им подал къшей хляб и стомна с вода. Напротив, вратите на къщите се затваряли, а отвътре щраквали резетата. През дългия си живот пенсионираната медицинска сестра много е размишлявала върху смъртта на Ботев, много е чела за последните му дни на българска земя. И колкото повече време минава, толкова повече у нея се затвърждава усещането, че около края му има също така нелицеприятни тайни. Милка обича да разказва и откъде идва необичайната й фамилия. След разгрома на четата, прадядо й бил заточен в азиатската част на Турция. Когато минали години на заточение, се върнал на българска земя по Черно море с гемия тип каик. Оттам дошло прозвището му, превърнало се сетне във фамилно име. Кайкова обича да разказва и за една друга личност, съвременник на нейния прадядо, макар и малко по-млада от него. Това е първата българска дипломирана акушерка и водна спасителка Христина Хранова. Тя е била милосърдна сестра в боевете за връх Шипка, завършила е сетне медицинско училище в Киев. В България е спасила десетки човешки животи от морската стихия, изродила е стотици бебета. Остава обаче забравена от следосвобожденската власт и умира в самота и мизерия.

Благородството на признанието

За Мика Кайкова то е първата и основополагаща ценност, която се градина в семейството, а едва след това се надгражда в училище. „Ако не помним, не тачим и не благодарим на тези, които са дали нещо от себе си за обществото, не сме хора", казва тя. Замисля се, как да отговори на въпроса, в днешно време много или малко сме хората. Вижда се, че не иска откровеността и да наскърби някого. Затова кратко отговаря : "Времето ще покаже!" Не се стърпява обаче и допълва: „Забравата и завистта са ни национална черта".

То, времето обаче, сякаш не винаги играе в полза на великите. Кайкова още преди пет години даде идеята на общинския съвет във Варна, събра и инициатори, да бъде издигнат паметник на първата водна спасителка и дипломирана акушерка Христина Хранова. До момента обаче реално развитие по въпроса няма. „Чакам, чакам, дали ще дочакам и това да успея да свърша, да видя, че тази велика жена не е забравена за сетен път", въздъхва медицинската сестра. Гласът й леко потреперва, но се овладява и продължава оптимистично. „В личен план каквото съм могла, съм направила. Имам син и дъщеря, които успях да изуча, колкото и трудно да ми беше. След пенсионирането не се оставих да стоя със скръстени ръце пред телевизора. Започнах пак да работя. Водех пенсионерски клуб, но и направих, както сега му казват, собствен малък бизнес. Регистрирах фирма и няколко години продавах тъмни очила. Доста добре печелих, успях да купя жилища на децата. За тях съм спокойна. Сега мисълта ми е ще има ли най-после във Варна паметник на Христина Хранова", казва Милка Кайкова. Осемдесет и шестгодишната жена има петима внуци и шестима правнуци, и е истински щастлива, когато децата я навестяват. Въпреки натрупаните години, все още върти сама домакинството и си спомня за времето, когато е имала сили да работи не само за себе си, но и да е в полза на другите.