Ваятелят на съдби

Доц. Константин Димов е второ поколение лицево-челюстен хирург, отворява с рисуване на пейсажи, обича мощните мотори

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Доц. Константин Димов е роден през 1972 година в София. Завършил е Факултета по дентална медицина в Медицинския университет в столицата, след това Медицинския факултет, а впоследствие медицина и във Виена. „Лицево-челюстната хирургия в България, както и в останалите западноевропейски страни е специалност, за която е необходим двоен ценз. Изисква се както стоматология, така и медицина", пояснява той. Започва лекарската си кариера в „Пирогов", където работи в продължение на 24 години. От няколко години е завеждащ на Клиниката по лицево-челюстна хирургия в УМБАЛ „Света Анна".

Предопределеният път

„Нямах друг избор. Знаех от малък, че ще съм лекар, като баща ми", отговаря лаконично доц. Константин Димов, а той е д-р Жельо Димов е един от най-добрите в същата специалност. Дори преди синът му да стане шеф на клиниката е бил неин завеждащ. Сега, 76-годишният лицево-челюстен хирург продължава да работи в нея, но се явява подчинен на своя син. „Занимава се само с пациентите си, не е редно да го тормозя с административна дейност, макар и да има огромен опит. Той ми е в огромна помощ и подкрепа", казва д-р Димов – син. Често пъти се случва той да иска съвет от баща си, да обсъждат заедно в случаи и да търсят двата най-доброто решение. „Няма как да бъде по друг начин, защото нашата специалност е интердисциплинарна, колаборативна и екипна. Това означава, че сам човек не е нито редно, нито правилно да взима сериозни диагностични и оперативни решения, защото се отнася за нечии живот и съдба", споделя лекарят. Затова и практиката в катедрата е всеки да се допитва до колегите не само наоколо, но и от тези с други специалности.

Майката на доц. Константин Димов – Снежана Димова е магистър-фармацевт, а съпругата му - Мина Димова, също е лекар със специалност образна диагностика. Синът му също е поел по техния път. От два дни той е студент в Медицинския университет – София. Колкото до дъщерята, до завършване на средното й образование има още четири години. Очакванията в семейството са, че ще продължи традицията.

Срещи с кошмара

За доц. Димов, както и за колегите му от катедрата те се случват по всяко време на денонощието, защото реконструират не само лица, но и челюсти, носове, челюсти, въобще лица. „Самата специалност лъчево-челюстна хирургия е многокомпонентна. Ние сме по малко от всичко, казва с усмивка той. Работата ни при тежки случаи, свързани с травматизъм и аблативни ефекти в резултат на онкологично заболявания, отстранени очи, изрязани челюсти и какво ли още не, изискват комплексни познания, но и специфични за колеги от съответната област. Няма как да не сме в интердисциплинарен подход и колаборация със специалисти в зависимост от увреждането, заради което трябва да направи реконструкцията. За целта работим заедно с лекари образна диагностика, УНГ, офталмология, пластична хирургия, съдова хирургия", пояснява той. Доц. Димов и колегите му ваят лица, но не от глина, а от човешка плът. Правят цели конструкции на хора, чиито физиономии и органи са размазани в резултат на катастрофи, инциденти и аварии. Незапознатите бързат, често пъти, и ги объркват със зъболекарите. Някои дори не правят разлика между лицево-челюстен и естетичен хирург. Самият той има опит, който не би искал да има никой друг.

„Да се заеме човек със специалност, като нашата, се изисква огромно самообладание. Не е ясно във всеки един момент какво ще ти се наложи да видиш", казва доц. Димов.

Пациентите

Не помни броят им, но помни всеки един поименно. „Това са хора, на които освен, че си възвърнал физиономията, лицето, миманса, си върнал и идентичността, защото точно лицето е, което разкрива човека, чрез него той говори за себи си на другите", допълва специалистът по лицево-челюстна хирургия. С повечето от тези, които са минали през операционната му той поддържа връзка. Не са приятели да се чуват всеки ден, но се виждат поне веднъж – два пъти в годината. Държат връзка по телефона, разказват взаимно за семействата си, за децата. Една от тях е млада в разцвета на силите си – щастливо омъжена, с деца, просперираща в професията и с амбицията да помага на другите така, както на нея са й помогнали преди повече от десет години доц. Константин Димов и колегите му. Благодарение на тях тя днес е съпруга и майка на две очарователни хлапета. Първата им среща, за нея след излизане от упойката, за него в спешното приемно отделение, била през 2007 година. Докарали я в „Пирогов" обезобразена в резултат на катастрофа. „Тя буквално беше без лице. Нямаше кости, за челютсна конструкиця, нос да не говорим. Беше дете, едва 14-годишна", връща се в спомените си доц. Димов. Екипът се събрал много бързо. Първата операция продължила шест часа. „Не целяхме само да върнем лицето й, трябваше да спасим очите, носа, дихателната дейност, всичко, каквото се сетите", казва лекарят. Последвали още няколко операции всяка от които не фпо-малко сложна от предходната. Лечението и възстановяването продължили няколко години. От обезобразеното момиченце няма и помен. Сега тя е симпатична дама с очарователна усмивка и лъчезарно лице, за което самата тя твърди, че го дължи на своя лицево-челюстен хирург и неговите колеги. Това е само един от многобройните случаи на лекариет от едноименната клиника в УМБАЛ „Света Анна".

Лицето – визитна картичка

Доц. Костантин Димов не е от хората, робуващи на суеверия, на нездрава мистика и на френологията. Въпреки това, има своя теория човешките изображения, изградена на опита му от срещи с какви ли не индивиди. „Лицето говори най-усно и точно за човека. То не подвежда. Има такива, които създават емпатия, друг тип предизвикват симпатия, както и трети – антипатия. Към последните имам нетърпимост и не бих искал да ги срещам", казва съвсем не на шега лекарят. Старате се да не навлиза в тази тематика твърде надълбоко, за да не влияе на останалите с мнението си. „Лекар съм, нямам право директно или индиректно да повлиявам с мнението си на останалите. Всеки човек, на базата на опита, може да си изгради впечатления, да натрупа опит и да следва това, което той му подсказва", заключава лицево-челюстният хирург. Колкото до опита, той го трупа с всеки изминал ден. Не крие, че понякога му идва в повече, но както твърди, няма как да избягаш от съдбата си. Неговата, казва, е да помага на хората чрез своята специалност. Независимо от напрежението и многочасовото общуване с хора всеки ден, доц. Константин Димов е от тези, които винаги намират време за семейството. „Това е най-ценното нещ на света. Колкото и да съм уморен, общуването вкъщи ме зарежда, дава ми сили, защото това са хората, за които живеят, казва той. Със съпругата ми все още се радваме на щастливите мигове, когато децата все още не са се откъснали от нас. Разговаряме, обсъждаме, споделят. Ще дойде ден, когато те ще си отидат от дома, но това е естесвен процес, който не можем да си позволим да спрем", допълва той.

С четка и бои

Точно с тези предмети си почива доц. Константин Димов. Рисуването е негово хоби от детските години. Той е един от постоянните клиенти на магазините в Съюза на художниците. Нанасянето на краски върху платното, оформянето на изображения е вълшебството, което го отморява. И макар човешкото лице за него да не е тайна, а той може да го пресъздаде в детайли, в картините си той го пренебрегва. „Предпочитам пейзажите, сюжетите от природата", споделя той. Забелязва ги навсякъде – и като пътува с колата си за работа, и по време на малкото разходки в парка, че дори и когато кара мотор. Доц. Димов е един от тези, които бръчват по кръстовищата с мощната си машина. „За мен обаче тя не е нещо, с което да се доказвам чрез високи скорости, а просто начин на придвижване заради удобството да се излезе по-лесно от задръстване, например", пояснява той.

Морето е другата му страст, но не гледано от брега, а съзерцавано точно по посока на брега, от водата с моторна лодка. Това е второто увлечение на лицево-челютния хирург, от което се старае да не се лишава през летните месеци. Колкото до прогнозата, докъде ще добутаме здравеопазването до следващия горещ сезон, не се наема да отвори дума. „Българите сме умен народ, качетвен. Не губя надежда, че все пак, можем и да успеем", казва все пак той.