Да победиш страданието с обич

Доц. Богдан Младенов помни всеки свой малък пациент, родителите водят при него порасналите си деца

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Доц. Младенов е изпечен "пироговец".

Тази дума работещите в спешната болница използват като мярка, като стандарт за качество. „Има обаче и по-изпечени от мен, имам още много да уча", казва детският анестезиолог, макар и да е ясно, че мнозина неговите по-млади все още му дишат праха. Макар и само на 40 години, роден е на 14 януари 1982 година, не се има за доктора, който знае и може всичко. „Човек, особено ако е лекар, трябва да учи цял живот, да е в крак с новостите в медицината, в подходите, с всичко ново. Към пациента обаче трябва да пристъпва само, когато е убеден, че може да му помогне, че знае как да подходи във всяко едно състояние", убеден е доц. Младенов. Така, казва, са го учили неговите учители някога, когато пристъпил прага на „Пирогов". Било по времето, докато специализирал.

И като всеки специализант, трябвало

да поработи, да посъбере опит във всяка клиника. „Екипът в Клиниката по детска анестезиология и реанимация ме очарова. Хората бяха великолепни – невероятни професионалисти с изключителен подход към децата, към родителите, добро отношение помежду си, като колеги. Очароваха ме. Наясно бях, че да работиш с деца и то в критични за тях моменти не е никак лесно. За това човек трябва да е много добре подготвен, в същото време не може и да се отърве от съпреживяването на всеки един случай. Независимо от всичко, реших, ще стана детски анестезиолог и реаниматор, и ако е възможно, ще остана в Пирогов". Така доц. Младенов обяснява решението си да избере тази толкова отговорна специалност, а не някоя друга, от която се печелят пари и популярност. С професионализма си и отношението към хората го спечелила тогавашната завеждаща клиниката проф. Надежда Гаврилова. От тогава досега голяма част от хората в екипа, който го посрещнали преди осем години, вече не са там – едни са се пенсионирани, други просто ги няма.

Останал е обаче духът и атмосферата

на комфорт за работа. На тях, като шеф на клиниката сега, доц. Младенов държи не по-малко, отколкото на професионализма. И го предава на хората със собственото си поведение, отношение към малките пациенти и техните родители. Говори тихо с приглушен тембър, който внася успокоение. За него нашите баби и дядовци биха казали – приказва благо, като че разказва приказка. Не крие, че приказки разказва, но вкъщи, на децата си – на 10 и на 8 години. Макар и вече да има доста професионален опит зад гърба си, съпреживява всеки един свой малък пациент в болницата. „Не можете да си представите какво щастие е, когато събудиш детето от упойката. После, то остава само, в реанимацията не пускаме дори майките. Ние, лекарите, неизбежно му ставаме най-близките, докато то се възстановява. То търси нас, ние сме светът за него, докато е в клиниката", разказва доц. Младенов. И не крие, че често пъти, заседявайки се до реанимационното легло на някой малчуган, неволно му казва „как си, тате", „ще се оправиш, тате", „няма страшно, тате, тук сме". „Така говоря на моите деца, неволно започвам да говоря и на тези в реанимацията. Първо се сепвах, но сега виждам, че те го приемат съвсем нормално, дори с доверие", смее се на емоциите си доц. Младенов.

Не винаги обаче му е до смях, дори за усмивка,

защото, както сам казва, отговорността на анестезиолога да приспи и да събуди дете е огромна. „Не мога да опиша, какво чувствам при всеки случаи, но после наградата е голяма", спира той разговора на тази тема. Възрастовия диапазон на пациентите в клиниката е от бебета с малформации до младежи, пострадали при инциденти, катастрофи или развили тежко заболяване. Един от последните случаи, който няма да забрави е бебе с множество малфомации, претърпяла редица операции. „Шансовете му бяха минимални, защото имаше увреждания на много органи. Девойката обаче, лека полека, издържа на интервенциите. Дойде при нас 1 кг 200 г, изписахме я 1 кг и 300 г, което за такова бебе е огромно постижение. Върнахме я на неонатолозите вече възможна да се храни през устата, да получава адаптирано мляко. Работата им вече е да я отгледат.

Сега я чакаме да видим каква мома ще порасне".

Така мило разказва доц. Младенов за момиченцето, висяло месеци наред между живота и смъртта. „Въпросът дали ще живее или не, вече не съществува. Желанието на екипа ни е да я видим изписана, а след време да ни я доведат, да я видим проходила", казва още доц. Младенов. В клиниката не минава седмица без да доведат някой бивш пациент, чиито живот са спасили тук. Преди дни дори дошъл 30-ина годишен мъж, за да благодари, че тук са спасили живота му още като бебе. От тогавашния екип почти не са останали хора, но той идва всяка година на определена дата, за да види мястото, където се е родил за втори път.

В професионалния живот на анестезиолога Младенов обаче има и критични моменти. Той не ги крие. Помни и първият свой пациент, също бебе на около годинка, на което трябвало да сложи анестезия преди операцията. „Когато започнах работа, имах страх от децата, защото си давах сметка, колко е отговорно да се работи с тях", не крие анестезиологът. Случило се в първия му работен ден.

Трябвало да подготви съвсем малко дете за операция

на хидроенцефалия. „Интубирах го. Много се зарадвах, че съм сложил тръбата, където трябва, защото то беше малко, кърмаче. Докато го позиционирахме за хирургията, радостта ми угасна, извадих му тръбата без да искам. Шефката проф. Гаврилова обаче ме успокои и оправи нещата, спомня си своя пръв случай доц. Младенов. Оттогава се научих да не бързам да се радвам преди операцията да е приключила", допълва той.

За личния си живот доц. Младенов твърди, че е от щастливците, намерили наистина своята половинка. Съпругата му също е анестезиолог. Макар и утвърден специалист, той не страда от самочувствието, че знае всичко. Признава си, че понякога е търсил професионалните съвети на жена си. „Вероятно еднаквата ни професия и интереси ни правят толкова близки, толкова добри приятели", казва той.

В тандем и без разнобой в разбиранията възпитават

и децата си, на 8 и 10 години. За да избегнат шума на столицата, семейството избрало да живее в село край София. „Там си сам, спокойствие, възможност да бъдеш себе си, да окосиш тревата, да полееш цветята. Проблемът е, че трябва да се справяш сам, когато покривът потече, няма домсъвет, към който да се обърнеш, майсторите са далече. Но въпреки трудностите, това е мястото, където човек може да остане човек в този забързан свят", казва за своя избор доц. Богдан Младенов. И макар, че в почивните дни семейството буквално живее сред природата на неоживеното село, е превърнало движението в свой начин на живот. При хубаво време всички карат велосипеди, а когато двамата лекари имат свободни дни, натоварват ските и децата, и поемат към някой от зимните ни курорти. Така ще направят и този уикенд.