Песента на розите

Този път гост на литературната рубрика на clinica e д-р Леонида Дончева

„Що побърза млад челеби, та заспа,

та не види какво чудо помина..."

из Българска народна песен

-Много си хубава, ма Лиле!- говореше Мария, докато разресваше дългата ѝ коса и внимателно я сплиташе на плитка.

-Ето и сега на сватбата ви в неделя, каква булка ще бъдеш само! Най-красивата мома в околията ще се венчае. Ама защо не се засмееш поне веднъж, Лиле?

-Ох, не ми е до смях сега, како! Айде, че берачите вече обраха гюла.

-Как ще са го обрали? Рано е още Лиле, месецът още не се е скрил, а пък и не е нужно и ти да береш, достатъчно работници имаме в полето...

-Ще бера наравно с другите. Нали розите не могат да траят.

Хаджи Ганчовата дъщеря се включваше в розобера наравно с другите берачи и работеше по-сръчно от останалите. Всички ѝ се радваха, защото освен че пееше прекрасно, беше хубава и скромна и по никакъв начин не показваше, че е дъщерята на чорбаджията.

След като приключи розобера, Хаджи Ганчо щеше да вдигне голяма сватба на дъщеря си със сина на чорбаджи Иван-Добри. Още от малки Лиляна и Добри бяха обещани един на друг. И двете семейства бяха еднакво заможни и влиятелни, а и бащите на двамата бяха приятели и често си гостуваха един на друг. Добри беше едро и работливо момче и на него цялата фамилия възлагаше големи надежди, да продължи и разшири фабриката за кожи и текстилни изделия. А неговия бъдещ тъст беше най-богатият производител на розово масло в околността.

Лиляна стана и погледна в лицето жената на брат си-Мария. Напоследък тя изглеждаше тъжна и уморена. Бузите ѝ бяха леко хлътнали, очите-помръкнали, а устните ѝ леко потрепваха.

-Как си, како Марийо? Да не си болна нещо?

-Не, Лиле! Нищо ми няма! И ти цяла вечер да не спиш, ще видиш как е, когато станеш майка!

Мария имаше четири момчета, най-малкото беше още бебе. Опитваше се да върти къщната работа, да се грижи за децата и за мъжа си, и да угажда на свекърите си. Винаги беше любезна и усмихната, но отдавна усмивката ѝ беше загаснала в очите и само се появяваше в разтегнатите ѝ устни.

-Како, да не би с бате нещо лошо да сте си разменили? Тъжна си напоследък!

-Ех, Лиле, Лиле! Бати ти Кольо е най-добрия човек, дето съм срещала. Умен, работен, способен и той като Добри, чорбаджи Ивановия син. То на жената какво ѝ трябва? Да има сговорен мъж и челяд да завърти. Да има дом и спокойни старини да дочака, а другото е цял живот работа. Той, бате ти Кольо, в къщи не се спира, че точно сега е розобера, пък после гюла като се преработи и розовото масло ще трябва да се изтъргува.

-Како Марийо, нали човек по любов трябва да се жени? Да може вечер, като се прибере в къщи, да има кой да го чуе и разбере, да сподели каквото му тежи на душата. Добра дума да му каже и щом го прегърне, да забрави всичко лошо!

-Ех, Лиле каква любов? Стига с тия твойте книги, дето ги криеш под дюшека и вечер тайно ги четеш в стаята си. Казах ти, не е в живота това, дето в книгите го има! Аз отдавна го разбрах. Сговорен човек ти трябва, грижовен и добър. Да не вдига ръка и лоша дума да не ти казва. Да е заможен и децата ти гладни да не ходят. Ама какво ти говоря, като след няколко дни ти сама ще го разбереш! Чеизът ти е готов. Сватбарите вече се подготвят за веселбата, а пък и Добри е добър човек. Ще те гледа като писано яйце и бизнеса на баща ти ще върти. Най-богатите фамилии ще се сродят завинаги.

Лиляна не дочака края на изречението и изтича навън. Няколко каруци вече чакаха берачите, за да ги откарат на полето с розите. Слънцето още не беше изгряло и сутрешния хлад обгърна тялото ѝ. Докато се опитваше да се качи на каруцата, една ръка се протегна към нея, за да ѝ помогне. Лиляна докосна топлата длан и сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите. Дори и без да го види, разбра кой е.

Преди две седмици, докато шеташе из двора, той се спря до оградата и попита за работа. Бяха му казали, че Хаджи Ганчо набира работници -берачи за розите, а в края на розобера ще вдигне голяма сватба на дъщеря си.

-Работата е само временна, но заплащането е много добро. Предлагат се и покрив и храна за берачите.

Той се усмихна и се съгласи веднага, а тя го поведе към пристройката, определена за работниците. По- късно му донесе храна и завивки и още на другия ден той започна работа на полето, заедно с останалите берачи. Беше мълчалив и вглъбен, сякаш гледаше нещо невидимо пред себе си, което другите не виждаха. Работеше сръчно и щом напълнеше плетения кош до горе с гюл, го вдигаше на широките си рамене и внимателно го изсипваше в чувалите, които нареждаше след това в каруцата. Когато Лиляна напълни своя кош, дори не разбра кога той се приближи до нея и го повдигна, а ръцете им се преплетоха. Тогава тя за първи път усети онази топлина на дланите му, която заля цялото ѝ тяло. Вдигна очи и го погледна. Погледите им се срещнаха за няколко секунди, които сякаш продължиха цяла вечност. Усети с душата си нещо, което никога до сега не беше изпитвала. Една невидима сила я притегляше към него, а дъхът ѝ излизаше на пресекулки от гърдите.

-Аз мога и сама!

-Остави ме да ти помогна...

Докато той носеше пълния кош към каруцата, Лиляна се опита да успокои пръстите си, които все още трепереха от вълнение. Беше запретнала ръкавите си и белите ѝ ръце сръчно обираха разцъфтелия розов цвят от трънливия храст. Светли капчици роса все още проблясваха в листенцата. Омайващия аромат на рози изпълваше въздуха и се носеше като нежна мараня над полето. Момичетата наоколо също беряха съседните до нея редове и весело се смееха на подмятанията на момчетата, които обикаляха и събираха пълните чували. Каруците постепенно се изпълваха с набрания така ценен розов цвят. Лиляна не разбра кога в ръката ѝ се заби един остър трън от розовия храст и раздра кожата ѝ. Кръвта потече по ръката ѝ, и обагри в алено бялата везана риза. Докато тя се суетеше, той изведнъж дойде до нея и ѝ подаде чиста бяла кърпа, която извади от джоба си.

-Вземи я да превържеш раната, за да спре кървенето.

-Аз...благодаря ти...! Дори не знам името ти?

-Васил.

-Аз съм Лиляна.

-Знам. Дъщерята на чорбаджи Ганчо.

-Ще ти върна кърпата, като я изпера.

Той се обърна и тя видя как се отдалечава. По -късно усещаше погледа му по гърба си. Знаеше, че е там, наблизо, наоколо, готов да се притече на помощ, ако се наложи. Не го виждаше, но го усещаше с цялото си същество. Между тях имаше едно мълчание, което сякаш взривяваше въздуха. Една невидима нишка свързваше мислите им. Дори и когато не беше пред нея, тя виждаше очите му, по-сини и от най-сините метличини в полето. Щом вдигнеше глава, над върховете на розовите храсти търсеше само неговия поглед, който непрестанно я следеше. Оттогава започна да го вижда всяка вечер в съня си.

Розоберът винаги беше съпътстван от песни и закачки. От време на време някоя девойка запяваше песен и друг от берачите се включваше, но когато над полето затрептя ясния и силен глас на Васил, всички останали замлъкнаха.

„Що побърза млад челеби, та заспа

та не види какво чудо помина.

Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!..."

Песента се носеше като волна птица над розовото поле, трептеше и изпълваше въздуха с вълнение, а Лиляна знаеше, че той пее за нея и в сърцето ѝ преливаше онова чувство, за което тя само беше чела в книгите, които тайно вземаше от библиотеката на баща си, защото Хаджи Ганчо смяташе, че жената трябва да шета и готви, а не да чете книги.

Розоберът беше към края си. Тази година беше благодатна и розоварната се пълнеше с розов цвят, а наоколо се разнасяше тежкото ухание на розово масло, добито от розата дамасцена.

На другия ден всички бяха поканени на сватбеното тържество на Хаджи Ганчовата дъщеря- Лиляна и на Добри-синът на чорбаджи Иван.

-Много си хубава, ма Лиле! Ама я се усмихни малко, че от утре вече ще си снахата на чорбаджи Иван и ще ходиш облечена в най-скъпите и модни дрехи. Нали фабриката е тяхна.

-Како Марийо, изморена съм! Ще си легна тази вечер по-рано.

-Добре Лиле, добре! Но да знаеш, че аз вечерта преди сватбата си не можах да мигна! Ама хайде, почини си, че комай Добри вече търпение няма да те вземе за жена!

Когато остана сама, Лиляна разпусна косата си и облече красивата бяла носия, която беше приготвяла с такова вълнение за сватбата си. Тежката дантела падаше на дипли около стройното ѝ тяло. Извади един чифт златни обици, подарък от баба си, и ги закопча на ушите. Дългите коси се спускаха по гърба ѝ чак до кръста. После сложи на главата си един венец, изплетен от последните розови цветчета, между които се подаваха няколко бели маргаритки и сини метличини. Цветята ѝ беше набрал и подарил Васил в последния ден от розобера.

На следващия ден в ранни зори из махалата се разнесе новината.

Синът на чорбаджи Иван-Добри, дошъл в дома на булката, заедно със сватбарите и музикантите, но нея я нямало. По -късно един от работниците разказал, че чорбаджийската щерка пристанала на Васил и двамата избягали тайно през нощта с един от конете. Хаджи Ганчо не бил на себе си от срам, който по- късно прераснал в неописуем гняв. Жена му, майката на Лиляна не спирала да плаче, а снахата Мария се кълняла, че нищо не знае. Брат ѝ Кольо побързал да замине по странство, с извинението че ще търгува с розовото масло и от нежелание да отговаря за постъпките на своята сестра.

От първи приятели Хаджи Ганчо и чорбаджи Иван се превърнали в смъртни врагове. Малко по-късно фабриката за текстил се преместила в друг град, над балкана, където срамната история за избягалата булка все още не се била разчула. По- късно Добри набързо се оженил за скромно момиче и бързо забравил Лиляна. Казват,че бизнесът му се разраствал и печалбите му растели, но един ден в работилницата му избухнал пожар и почти цялата стока изгоряла. А Хаджи Ганчо така и не можал да прости на дъщеря си Лиляна, за това, което направила. Срамувал се от хората, които тихо шушукали зад гърба му, щом се разминавали по улицата. Разболял се и се пропил от мъка. Оставил розоварната на сина си Никола, който продължил да прави розово масло и да го пласира много успешно в странство. Един ден Хаджи Ганчо легнал на легло и дълго не станал от там. Не помогнали нито молбите, нито увещанията на жена му и снаха му Мария.

-„Ех, Лиле, Лиле, поне веднъж да беше пратила хабер, че си добре!-често си мърмореше Мария, но гледаше никой да не я чуе, защото виждаше майчините сълзи, които не пресъхваха и бащиния гняв, който не стихваше. И тогава се чудеше тази любов, за която Лиляна така копнееше, дали наистина съществуваше, както пише в книгите и дали си струваше човек да загърби всичко, заради нея! Тогава за миг усмивката озаряваше лицето на Мария и блесваше пламъче в очите ѝ. "Ех, Лиле, Лиле! Щастливка си ти, че можеш да обичаш така!"

На следващата пролет Хаджи Ганчо поиска от Мария, да го изведе навън в градината на въздух. Беше слаб и немощен от дългото лежане на легло, а лицето му беше сгърчено и състарено. Приседна на пейката пред къщата и сякаш за първи път видя цветята в градината, чу птиците, които прелитаха в небето и усети онзи упойваш аромат на гюл, който се носеше напролет над цялата долина. Внезапно до него достигнаха звуците на песента. По улицата вървеше едно момиче с грациозна походка, сякаш танцуваше. Дългата ѝ черна коса се спускаше на тежки плитки до кръста. Лицето ѝ грееше в усмивка, а в ръката си държеше тъмно червена роза, която после закичи в косата си.

-Лиле, Лиле, ти ли си?-прошепна чорбаджи Ганчо, а лицето му внезапно се отпусна и засия с онази благост, която всеки придобива в края на земния си пътя. От очите му се отрони една много дълго таена сълза и потече по бузата му.

-Прощавам ти, дъще! Бъди щастлива с този, когото избра сърцето ти! Благославям ви!

-Тате, тате, не е Лиляна това...!

-Мария се втурна към него, но само за да разбере, че той вече ги беше напуснал. След два дни цялата околия се събра, за да го изпрати в последния му път.

А розите продължавали да цъфтят отново на следващата и на по-следващата година, и всеки път обагряли цялото поле с красивите си цветове, а ароматът им се разнасял из цялата Розова долина и новите берачи отново запявали онази песен:

"Лале ли си, зюмбюл ли си!" и си разказвали тихо историята за една голяма любов, която продължила да живее в онзи вечен копнеж за полет и свобода, и да вълнува всяко сърце, което е имало щастието да се докосне до нея.