Като порасна, искам да стана доктор Попова

Когато завърших средното си образование, въобще не възнамерявах да уча медицина. Мечтаех за класическа филология или международни отношения, но не ме приеха. На следващата година реших да опитам с оперно пеене (без изобщо да си давам сметка доколко съм подготвена), но баща ми категорично ме отряза: „Няма да кандидатстваш такива измислени специалности. Учи за истинска професия!". Не съжалявам, че го послушах, въпреки че любовта към класическата музика и операта остана в сърцето ми за цял живот.

 

Разбира се, че помня първия си работен ден                      

 

в болницата в Толбухин (днешен Добрич)... Завърших Медицинския институт във Варна през ноември, но дипломите ни връчиха на 4 януари – точно на рождения ми ден. Беше 1974 г. Но започнах работа на 20 февруари. Още първата сутрин трябваше да отида в залата за така наречената „петминутка" с целия персонал. Влизайки в болницата, се спънах и паднах точно пред входа. Не се нараних, но оттогава все си казвам, че трябва да напусна работа, преди да съм направила някакъв сериозен гаф...

Днес болницата е много приветливо място

 

през последните няколко години се направиха много ремонти. Преди това имаше периоди, в които беше толкова неприятно в коридорите, в кабинетите. Сега вече прилича на истинска болница.

 

Непланираният избор на специалност

 

Това беше първата година, откакто съществуваха висшите медицински учебни заведения, в която разпределението се правеше централно от София. Извадих късмет – разпределиха ме в Толбухин. Честно казано, в началото специалността „Детски болести" изобщо не ми харесваше. Мечтаех за реанимация или вътрешни болести. В онези години нямахме възможност за голям избор. Но с времето нито за миг не съжалих, че станах педиатър.

 

Педиатрията не е лека специалност

 

но носи огромно удовлетворение – при децата обикновено има едно, по изключение две заболявания, докато при възрастните диагнозите са много и често лекарствата им си взаимодействат негативно. Работата с деца е удоволствие, но и много сериозно предизвикателство. Когато си видиш пазиентите пораснали, здрави, успешни и добри хора, ня маже да не си удовлетворен.

 

Първите стъпки и практиката

 

Няколко дни след като започнах като участъков лекар, вече давах дежурства в Бърза помощ и в Детско отделение, където по-късно останах. В началото изпитвах голямо притеснение – все ми се струваше, че не съм достатъчно подготвена. За наш късмет, по-опитните колеги ни помагаха изключително много. Завеждащ на отделението тогава беше д-р Весела Павлова – изключително деликатен човек и внимателен колега. Тя ни прие като майка и никога не ни позволи да се почувстваме несигурни.

 

Тогава разбрах, че наученото в университета е само крехката основа

 

върху която лекарят израства чрез практиката. Според мен българските медицински университети винаги са давали отлична теоретична подготовка, но практическата понякога куца.

 

Днес младите колеги сякаш са по-смели и куражлии

 

отколкото бяхме ние в началото. Нашата болница в момента е пълна с млади лекари – може би са няколко десетки, което е прекрасно. Моите наблюдения са, че са много внимателни към пациентите, постоянно търсят информация, четат, развиват се. Въпреки това смятам, че проблемът с липсата на достатъчно практическа подготовка по време на следването все още съществува.

 

Медицината тогава и сега ли?

 

Преди години се сблъсквахме с изключително тежки заболявания и усложнения в областта на пулмологията, гастроентерологията и нефрологията. В района около Тервел например имаше необичайно много тежки случаи – вероятно поради бракове между роднини. При тези деца дори една обикновена диария водеше до тежка токсикоза. Токсикозите бяха нашето всекидневие. С годините голяма част от тези семейства напуснаха страната и днес подобни случаи са изключителна рядкост.
Аз работех предимно в областта на детската нефрология.

 

Откривахме множество аномалии

 

и прилагахме дефинитивно лечение. Днес тези заболявания на отделителната система се срещат значително по-рядко, но сякаш се увеличават сърдечните аномалии, особено при недоносените, преждевременно родените, както и родените с ниско тегло деца.

В трудните случаи често търсехме съдействие от републикански консултанти

от София. Епикризите и медицинските обсъждания, които получавахме от тях, бяха толкова детайлни и задълбочени – истински произведения на изкуството, от които учехме много. Често в отделението се провеждаха т.нар. седящи визитации, но които обсъждахме тежки случаи, случаи на редки заболявания и такива, които създаваха диагностичини затруднения.

 

Днес диагностиката е на много по-високо ниво

 

но и децата са значително по-малко. Навремето пред кабинетите беше пълно. Често се налагаше да преглеждаме и след работно време, поради което закъснявахме за задължителните домашни посещения по участъците.
Днес педиатрите у нас са крайно недостатъчно.

 

Грижата за малките пациенти винаги е предизвикателство

 

Струва ми се, че навремето децата получаваха повече здравна грижа. Домашните посещения бяха всекидневие. Ако на някое дете бе назначена терапия, медицинска сестра пътуваше с линейка до дома му по два-три пъти на ден, за да постави инжекция. Понякога дори издирвахме семействата, за да сме сигурни, че идват редовно на детска консултация.

Спомням си един трогателен случай... В отделението имахме едновременно доста болни две деца. Момченцето имаше пневмония с белодробен излив, момиченцето също с пневмония, но без излив. Седнах до леглото на момченцето, за да го успокоя, а когато станах, за да отида и при момичето, той ме дръпна за ръката и каза: „Остани при мен, аз съм по-болен от нея".
Разбира се, с честите домашни посещения понякога и досаждахме на хората. Една колежка отишла на адрес при дете, което боледувало по-дълго и често е посещавано от участъковия лекар и участъковите сестри. Майката и детето били на двора. Когато колежката попитала как е малката, майката отговорила троснато: „Почива си от докторски прегледи, сега не може да я преглеждате!" и колежката си тръгнала.

 

Днес реалността е друга – педиатрите са малко

 

а хората често търсят Спешна помощ за незначителни проблеми или просто, за да не чакат пред кабинета на личния лекар.

 

Много от първите ми пациенти след години водеха при мен децата си

 

а по-късно – и своите внуци. Когато през 1978 г. в Добрич се разкри филиал на Варненския медицински институт, кандидатствах, спечелих конкурс и станах асистент. За съжаление, когато по-късно закриха филиала, градът ни загуби много от своя академичен живот. Но някои от моите малки пациенти станаха мои студенти, завършиха успешно, а днес сред тях има професори и лекари, работещи в България и чужбина.
Спомням си с усмивка как навремето много от малките момиченца казваха, че като пораснат, искат да станат „доктор Попова". През зимата носех бели ботуши на токчета, бял кожух и винаги си слагах ярко червило – явно този външен вид доста е впечатлявал детското въображение.