Да посрещнем достойно Възкресението Христово

Лекарската и останали медицински професии са най-близо до мисията на Иисус Христос, казва отец Стефан Стефанов

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Свети апостол апостол Павел казва, ако Христос не беше Възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. В центъра на нашата християнска вяра стои точно Възкресението, защото също се казва, че най-последният враг, който ще бъде победен, е смъртта. Всички други религии дават нравствени начала, ръководства, принципи. Христянството също има изразен етично-нраствен момент. Основният враг на човека обаче е смъртта, защото той е създаден безсмъртен, за вечен живот. Тя навлиза в този свят след грехопадението, но ние носим в себе си стремежа, порива да я превъзмогнем. И можеше да бъде победена само от човек, чист от грях, тъй като такъв нямаше, Синът Божий стана човек, бе разпнат, смъртта бе унищожена на кръста, а Възкресението е закономерна последица от всичко това.

- Но някои би се запитал, смъртта е победена, но все още умират хора, защо?

- Седмица преди Своето Възкресение Иисус Христос възкресява своя приятел Лазар от Витания, който е умрял и е престоял четири дни в гроба. Когато Той отива в неговия дом и пожелава да отиде при гроба, сестра му казва, че е минало време, вече мирише, тоест започнал е процесът на разпожението. Когато Христос застава пред гробната пещера и казва: „Лазаре, излез вън!", Лазар излиза в погребалното си платнище, тоест Господ е по-силен от смъртта. Този факт става известен на цял Йерусалим, защото всички виждат, общуват с мъжа, който е бил мъртъв. Това хвърля в смут цялото общество, а авторитетът на Иисус Христос добива все по-големи мащаби. Все повече хора Го следват, вървят след Него. Тогава враговете Му се наговарят да Го убият. Но да се върнем на Лазар – той живее още десетилетия, става епископ на Кипър, но впоследствие отново умира и на острова е запазен и до днес неговия гроб. Преди Христос да Възкръсне това възкресение не е победа над смъртта, тя все още съществува. С Неговото обаче Възкресение настъпва истинската победа над нея. В Евангелието е казано, че когато Синът Божий дойде за втори път на земята, т. нар. Второ пришествие, всички в гробовете ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат. След Своето Възкресение Той слива в ада, за да проповядва и там, и да изведе душите на покойниците. По време на Своето Второ пришествие, ще настъпи и всеобщото Възкресение. Тогава ние ще възкръснем не само с душите си, но и с телата си.

- Но някои биха се запитали, как така, ще се съберат на планетата земя толкова много хра, които са били починали?

- Това ще бъдат прославени тела, ефирни, лишени от качеството на тлението. Така ни проповядва Евангелието. Заварените живи по време на Второто пришествие, за тях изрично е казано, че ще се изменят. Тялото с което сме тук, няма да бъде същото, с което ще сме в рая. То ще се промени. Всеобщото възкресение ще настане при Второто Христово пришествие, както е посочено в Евангелието от самия Христос.

- След като всички ще възкръснат, къде тук е морално-нравствения императив на християнството, който ни задължаваъ, като вярващи, да живеем според повеленията на Христос, за да получим нетлението?

- „Всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат. Тези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот. Тези, които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане", казва Иисус Христос. Всеобщото възкресение ще бъде придружено с всеобщ съд, наричан в славянските народи Страшен съд, а останалите народи го наричат Всеобщ съд, Последният съд. Какво ще бъде отсъдено на него за всеки един от нас, зависи от начина по който сме живели, по спазването на морално-нраствените принципи. Тези неща ще определят нашата съдба за вечността. Този, който се е стремял в своя живот да бъде с Христос, обичал Го е, ще бъде с Него. Който не се е стремял към Него, не е положил живота си върху неговите заповеди, ще бъде поставен там, където заслужава според това, което е вършил. Какво ще се случи с нас след Всеобщото възкресение, определяме отсега самите ние. Когато Той разказва, как ще се случи Страшния съд, казва: „Дойдете при Мен всички, които сте възлюбени на Отца и наследете Царството Божие, защото главен бях и ме нахранихте, жаден бях и ми дадохте да пия. Болен бях и в тъмница бях, и ме споходихте". Хората възкликват: Кога сме направили това? Отговорът е: „Доколкото сте го направили на малките Мои братя, на Мене сте го направили". Това означава, каквото сме направили в лицето на нуждаещия се, колкото и малка помощ да сме му оказали, когато тя е с любов и вяра, все едно сме го направили за самия Христос. Нашата любов към Него се определя от нашата любов към нуждаещите се. Тях Иисус нарича Свои малки братя. Някой може да се оправдава, че не Го е виждал, за да му окаже добро, затова и Той ясно назовава принципа – да помогнем на хората в нужда. Ето къде се среща нравствеността и вярата.

- Какво не трябва да забравяме и след празника?

- Да не забравяме точно това, че Бог е във всеки един човек на улицата, дори в най-окаяния, в маргинала. Той е и в праведника, и в грешника, защото и единия, и другия носят Божия образ. Друг е въпросът, че ние често пъти оскърбяваме този образ с нашата лична отговорност. Когато става дума за отношението към другите хора, във всеки един от тях трябва да виждаме образа на Христос, и това да определя и диктува нашето отношение.

- Няколко тежки години следват една след друга за Европа – пандемия, война в Украйна. По-добри ли ни направиха тези събития, бедата успя ли да отключи доброто у нас или напротив, затвърди егоизма ни?

- Голямо предизвикателство е войната в Украйна, конфликтът Израел – Палестина. Определящо е нашето отношение, а то следва да е справедливо, евангелско. Ние нямаме възможността, силите да ги разрешим, не зависи от нас. В наша власт обаче е ние да бъдем на страната на доброто, а тя е страната на Бога. Ние трябва да разсъждаваме така все едно Христос е вътре в нас, Той да определя нашите критерии. Нека бъдем християни на дело. Да усвоим Неговите уроци и да ги превърнем в наше житейско верую, наш житейски modus vivendi.

- Мнозина изгубиха психологическа стабилност поради несигурността на времето, в което живеем. Има ли надежда за тях от християнска гледна точка?

- Въпросът е в каква степен е тази тревожност. Всеки в определен момент от живота си я е изпитал, но е важното тя да не ни победи и сломи. Неслучайно Иисус Христос ни съветва да не скърбим като онези, които нямат надежда. Той не казва да не скърбим, но това да е по различен начин, защото ние имаме надеждата, която определя и мярката на нашата скръб. Вярата, надеждата и любовта определят каква да бъде нашата тревожност, като вид и степен. Важното е да не изпадаме в паника, в ступор, а да бъдем будни и винаги да се молим. Ако нямаме сили да променим нещо, то за молитва винаги трябва да имаме сили. Молитвата винаги да е първото средство при събитие и трудности. Тогава ще имаме надежда, че все по-малко причини за тревога ще съществуват за нас на този свят.

- Много се обсъжда въвеждането на нов задължителен предмет в училище „Религии и добродетели". Как бихте отговорил на критиката, че религиозността в по-млада възраст може да подкопае психичните устои на личността?

- Намерението да въвеждането на този предмет като задължителен, отново раздели нашето общество и то не без основание. Аз също имам известни опасения, защото от изключителна важност е кой ще го преподава. Когато се говори за вярата, за религията от човек, който не живее според Христа, ефектът е обратен. Силно се съмнявам дали имаме достатъчно добре подготвени такива хора, като виждаме нивото на сега преподавания на същият този предмет, но като свободно избираем. Към това се прибавя и цялостната духовна среда в нашето общество. На това се основават и моите съмнения, дай Боже те да бъдат опровергани. Безпокойството ми е, че може да има и обратен ефект. В хода на преподаването, постепенно, нещата вероятно ще се подобрят. Този предмет, с това наименование „Религии и добродетели", е скалъпено.

- Някои се безпокоят, че преподаването на религия в училище може да подкопае психичните устои у подрастващите. Споделяте ли това мнение?

- Зависи как се преподава. Може да вдъхнови децата, но може да се получи и точно този обратен ефект и да бъде подкопано психическото им здраве. Ако този предмет се преподава идеологизирано, пропагандно, нещата няма да бъдат добре. Заявявам това, защото към момента наблюдавам такива явления – религията да се идеологизира и да се поднася в пропагандна форма. В България от години тя се разбира в патриотичен и родолюбив характер, какъвто християнството, без съмнение има, но това не е неговата същина. Апостол Павел казва: „В Христа няма ни юдеин, ни елин", тоест не съществува етнос. Ние сме еднакво призвани в Господа в това отношение. Разбира се, в исторически аспект, далеч не винаги сме се съобразявали с това. Доминира патриотично, често пъти християнството е сведено до формата на патриотарство. Това не е неговата същност. То е да виждаш в лицето на всеки един човек Божия образ. По този начин, погледнато през тази призма, няма да имаш враг.

- Като цяло, българинът запазил ли е зрънцето вяра в душата си?

- Рисковано е да се обобщава на едро, за да не се получи изкривяване на картината. Например, на Цветница, когато се раздават върбови клонки пред всички храмове в страната имаше опашки. Това е само една върба. В земите, където е живял Иисус Христос са застилали пътя му с палмови вейки. Затова и Вход Господен в Йерусалим се нарича още Палмова неделя. При нас от върбата започват да сплитат венци, да я окачват над вратите си, привиждат в нея някакво чудо, започват да й придават някакъв магичен характер. Отново нраствения модел и същина на християнството остават на заден план. Ние имаме огромно поле за работа – и в Църквата, и в училището, и в обществото, да просветим народа наистина. Защото това преклонение пред върбата, както и битовите елементи – боядисване на яйца и месене на козунаци, не са излишни, но когато цялото религиозно отношение се сведе само до тях, става карикатура. Човек отдалечава християнството от неговата истинска същина, от всичко, което проповядна Евангелието. Необходимо е да имаме малко повече усърдие и отговорност пред самите себе си, защото нравствените норми, дадени от Христос, не изискват свръх човешки усилия и шампионски възможности. Те са напълно по силите на един човек. Навремете покойният сръбски патриарх Павле казваме „Да бъдем хора". Иисус Христос ни учи точно това – да бъдем хора.

- Какво е пастирско Ви послание към читателите на clinica?

- Ние наричаме Иисус Христос Лекар на лекарите. Лекарската и всички останали медицински професии сякаш на най-близо до Него. Неслучайно има определение, че лекарят е инструмент в Божиите ръце. Когато човек се разболее от нещо, еднакво търси както лекар, така и Господ. При тежка болест дори невярващите се обръщат към вярата и молитвата. Вярата в Иисус Христос и това да повериш здравето и живота си в ръцете на лекарите вървят ръка за ръка. В този смисъл те са благословени и в същото време призвани да вършат това добро, което човек очаква в най-трудните си моменти. Това е благословение, което няма равно на себе си. Нека всички посветили се на медицинската професия да носят това благословение с достойност, чест и съзнание, че изпълняват най-святата мисия – да се грижат за нашето здраве и да ни утешават в най-критичните ни моменти. Нека посрещнем достойно Възкреснението Христово!