Националният раков план бе приватизиран

При изготвянето му държавата се отказва от функциите си и ги прехвърли на частен субект, който еднолично иска да управлява и финансовите потоци, казва д-р Стефан Константинов

Европейският план за борба с рака беше приет преди повече от година. Документът представлява обща рамка за това как обединена Европа вижда борбата с онкологичните заболявания, нещо, което да служи за образец, по който държавите членки да направят своите собствени стратегии. Такъв подход е напълно логичен, имайки предвид общите проблеми и цели, но отчитайки различните здравни системи във всяка от страните. У нас също вече трябваше да имаме такъв приет национален план. В последните месеци стана обществено достояние, че се работи по него. Но ако вариантът, за който никой не отрича, че е истинският работен вариант, бъде предложен, то по-добре да нямаме национален план за борба с рака и да си караме така, както най-добре си можем – ден за ден. Защо това е така:

1. Писането на план за борба с рака

(стратегия) е въпрос на здравеопазване, не въпрос на медицинско виждане. Ако някой не знае разликата между здравеопазване и медицина, може да спре да чете по-нататък. В този смисъл един такъв план е повече политически документ, който трябва да стъпи на знанията на голям кръг експерти - от почти всички медицински специалности, включително и експерти по обществено здраве, през финансисти (защото изпълнението на задачите често изисква средства), до хора разбиращи от здравна политика. Абсурдно е с подготовката на такъв план да се натовари само една специалност от медицината. От това по-абсурдно е да се възложи подготовката на плана на един единствен човек от тази специалност. Но изглежда у нас точно последният вариант е предпочетен.

2. Аутсорсването на компетенции на

Министерство на здравеопазването към частни субекти е дълбоко погрешно. Най-успешните проекти са се осъществявали тогава, когато самото министерство е носило отговорност за създаването на нещо, ползвайки широки групи от експерти. Но винаги под егидата и контрола на МЗ и прилежащите му структури. Съществува Национален център по обществено здраве и анализи (за какво, ако няма отношение към подготвянето на подобни документи?). Съществуват болници, на които министерството е принципал и като такъв може да възлага задачи и да иска резултати. Но не го прави. Просто аутсорсва задълженията си.

3. Приватизирането на националната

здравна политика също е дълбоко погрешно и вероятно уникално за ЕС действие. В рамките на съюза има страни с различни здравни системи. В повечето държавата активно участва в здравеопазването и като собственик. Което е логично, имайки предвид стратегическото място на здравеопазването във всяко общество. Но има и държави с добро здравеопазване, в което държавното участие е сведено до минимум. Като собственост. Не и като създаване на правила, вземане на решения, носене на отговорност. Начинът на създаване на българския план за борба с рака е точно обратното – държавата се отказва от функциите си и ги прехвърля на частен субект. Да се чудим ли тогава, че частният субект смело грабва подадената лъжица и предлага план, в който той еднолично иска да управлява, включително и финансовите потоци?

4. Изкривяване и погрешен прочит

на целите в европейският план за борба с рака. Една от конкретните цели в него е създаване на национални всеобхватни онкологични центрове. Казано с прости думи – болници, където ще може да се прилага целия спектър от диагностика и лечение на едно място, където ще се концентрират върховите технологии и ще могат да се решават трудни и редки случаи. Идеята за такива центрове не е да вземат пациентите на останалите лечебни заведения и да правят всичко сами от А до Я. Съвсем различно е – такива центрове трябва да предлагат комплексно лечение – да имат възможности да избират най-доброто от различните начини на лечение, при това без неминуемия уклон при избора, продиктуван от това с какво точно определена болница разполага. Така доказано се постига най-добър ефект за пациента при най-ниски разходи. Но в побългарения проект на план за борба с рака този фундамент липсва. Идеята за национален онкологичен център удобно е заместена от някакво „функционално" сдружаване на различни болници, като принципът на избирането им е напълно непонятен. Вероятно чисто субективен – например лични познанства и интереси.

5. Накрая две думи за самия проект –

в него има неверни констатации, които водят до неверни изводи и грешки в приоритизирането на предлаганите действия. Не липсват и чисто медицински неточности. В по-голямата си част написаното е твърде общо, без конкретика, като прави впечатление пълната липса на ангажимент за някакво финансиране. Последното го позиционира повече в рубриката пожелания, типична за нашите ширини, куха стратегия, отколкото реален работещ план. Единственото конкретно нещо е предложението кой трябва да управлява онкологичната помощ, включително финансирането ѝ. И това не е държавата.