Колегите ни от ЕС останаха потресени от видяното

В момента психиатрите са превърнати в приюти, а реформата в тях е закъсняла с години, казва д-р Цветеслава Гълъбова

Десислава
Антова
antova.desy@gmail.com

- За сега нищо не се случило, освен че има публикувани за обществено обсъждане промени в Закона за здравето. Първият път, в който се заговори, законодателно за регистър на психичноболните бе през 2010 г. , когато бе приет Закона за здравето, трябваше да се изработи наредба. Тя така и не бе създадена. Оттогава досега има много неясноти относно обхвата и начина на функциониране на този регистър. Аз предпочитам да го наричам единна информационна система, защото все пак регистърът има конкретни функции да регистрира. Докато при единната информационна система нещата са много по-широки и не са така стигматизиращи. Категорично смятам, че информационна система трябва да има. Когато се създаде такава в здравеопазването, психиатрията трябва да е част от тази система. Тя би станала основа за анализ, подкрепен с факти на състоянието на психичноздравната помощ и ще стане основа за планиране на здравни разходи. В това виждам голямата полза от създаването на такъв регистър или информационна система. Това, което е залегнало в последните промени, публикувани за обществено обсъждане, буди в мен тревоги, че регистърът може да стане основа за много злоупотреби. Искам да изразя категорично становището си против до него да имат достъп други, освен психиатри, не просто лекари и администраторите на регистъра. Против съм до него да имат дори и ограничен достъп полиция, прокуратура, частни съдебни изпълнители, нотариуси, работодатели. Притеснява ме това, че в заложените промени, е записано че регистърът ще бъде за „служебно ползване". Като знам, как се пишат наредбите в нашето министерство, това изречение от закона ще бъде пренесено в наредбата. Така всеки ще има претенцията, че е за „служебно ползване". Смятам, че още в закона трябва да бъде записано изрично кой ще има достъп до този регистър. Личното ми дълбоко убеждение е, че до него не трябва да имат други, освен лекари психиатри. При това те трябва да са с различно ниво на достъп от администраторите на регистъра.

- В конкретния случай нямаше ли да е от полза достъпът до подобен регистър да има полицията?

- Против съм до него да имат достъп полиция, прокуратура. Веднага се заявиха желаещи да имат такъв достъп. Това, което ме притеснява е, че остане ли в закона фразата „служебно ползване" – смятайте, че така ще остане и в наредбата. Има ли вратичка за тълкуване – нашите пациенти са обречени на злоупотреби. Другото, което ме смути е предложението в регистъра да бъдат записвани лицата, които са преминали през стационарно лечение през различните психиатричните лечебни заведения. Искам да уточня, че през психиатричните лечебни заведения преминават и хора, които не са с психози. Тоест тези заболявания, които могат да станат основа за опасно поведение. Понякога това са затегнати панически разстройства, депресии, затегнати фобии, които също се налага да бъдат лекувани стационарно, макар и по-рядко. Питам, на кое основание тези хора следва да ги вписваме в някакъв регистър, който по презумпция е регистър за опасно боледуващите. Категорично съм против това. Регъстърт трябва да се направи разумно, така че да послужи като основа за планиране на здравните разходи. Финансовоемките психиатрични заболявания са психозите. Те са със стабилен процент, който е предвидим. Ние можем да знаем всяка година колко новозаболели да очакваме. Знаем и средностатистически колко често се срещат пациенти с шизофрения, което е най-скъпото психиатрично заболяване от социално-икономическа гледна точка, знаем колко пъти даден пациент с подобно заболяване влиза в болница, поради какви причини, дали поради липса на съдействие, дали поради липса на система за обгрижване. Аз лично виждам голяма полза в това. Вторична полза е, че лекарите ще могат да общуват помежду си много по-лесно, да имат достъп до тази система, да знаят за колко време настъпва подобрението, с какво е бил лекуван даден пациент. Голямата полза за обществото е в планирането на здравните разходи, свързани с психиатрията. Защото ние сега казваме – системата е тежко недофинансирана, което е самата истина.

- С колко e недофинансирана?

- Винаги финансистите ни задават този въпрос и ние не можем да кажем. Тя може да е недофинансирана със 100 млн. лв. с 200 млн. лв. Ние нямаме разумни аргументи. Другият голям проблем е, че при психичните заболявания много трудно можем да покажем икономически, финансови измерители на ползата от лечението. Ние не можем да кажем, че са боледували толкова, а от тях толкова сме върнали на работа. Веднага възниква другият проблем – много работодатели, след като човекът е пролежал в психиатрия или представил болничен от там, моментално го уволняват и той не може да се върне на работа – не защото е неработоспособен, а защото е нежелан.

- Споменахте думата планиране, но и в момента има неравномерно разпределение на услугите, поне такова впечатление остава?

- В България системата за стационарно-психична здравна помощ е възникнала в исторически порядък, както се е развивала изобщо системата от психично-здравни грижи в Европа и в света. Първоначално, когато концепцията за лечението на тези болни, е да бъдат изолирани в отдалечени места, където им се създава нова житейска среда – там са работили, там са живели докато биологически завършат живота си. Тази концепция постепенно с времето се промени и в модерния свят се възприе концепцията за лечение в общността, тоест пациентите да бъдат лекувани максимално близо до своето местоживеене и максимално бързо да бъдат връщани в своята си среда и там да бъдат подпомагани, за да се справят с проблемите на психичното заболяване. Това изисква много стабилна социална система, която у нас така и не се изгради. В България са следвани тези тенденции. Когато навремето се създават такива отдалечени и изолирани психиатрични болници, такива възникват и у нас. Най-старата е Карлуковската психиатрия – на повече от 100 години и общо взето всички държавни психиатрични болници в България с изключение на Пазарджишката, която е нова. Всички те са създадени в изолирани, малки населени места или в покрайнините на града. Нашата болница, когато е разкрита тук – това не е било в София, това е било село Курило. След това по съветстки модел между 50-та и 60-та година се създават 12 психиатрични диспансера, които да поемат амбулаторното обслужване. Общо взето, след като избухна демокрацията всичко се обърна нагоре с краката. Тръгнахме да разграждаме тази система, с идеята да изградим нещо ново, но се разбра, че то е много скъпо и вече никой няма воля, нито нужните пари и време, защото една психиатрична реформа е скъпа и продължителна, за да промени нещата. Всичко остана така.
- Как точно?
- Сега имаме 12 държавни психиатрични болници, имаме 12 центъра за психично здраве, имаме 15-16 отделния към многопрофилни болници, 6 или 7 университетски клиники. Има градове, в които има всякакви видове структури, както е в София – болница, два диспансера, психиатрични клиники. В Монтана има само отделение, докато във Враца имаше отделение и диспансер, във Видин има само отделение, във Варна има само психиатрични клиники, в Бургас – само диспансер, а в Стара Загора има диспансер, болницата е в Раднево. Получава се един тюрлюгювеч. Някъде има струпване на психиатрични легла, докато другаде те не достигат. Като обща бройка лично аз смятам, че те отговарят на критериите на Европа, но са крайно неравномерно разпределени и затова в много части на България хората имат усещане за недостиг на психиатрични легла, а на други места , те са в повече и там се въртят химикалки. Другият голям проблем е, че че психиатричните легла са разпределени в различни типове лечебни заведения. В центровете за психично здраве или диспансерите, отделенията към многопрофилните болници и клиниките към университетските болници са търговски дружества. Те се финансират по методиката за субсидиране на лечебни заведения на Министерство на здравеопазването. 12-те държавни психиатрични болници не са търговски дружества и се субсидират по така наречения исторически бюджет. Това е начинът на субсидиране от преди 2000 г. преди да влезе в сила Закона за здравното осигуряване, тоест някакви пари се дават на едно лечебно заведение, то е вторичен разпоредител с бюджетен кредит. Заплатите се определят пряко от министъра на здравеопазването. По никакъв начин те не са обвързани с нашата дейност, поради което 12-те държавни психиатрични болници са превърнати в приюти. В тях и понастоящем средногодишно има около 250-300 души постоянно живеещи. Това са безспорно психичноболни хора, но с тежки социални проблеми. Тази практика, когато пациентът има социален проблем – останал е без жилище, няма близки, поставен е под запрещение, попаднат ли в психиатрия не могат да бъдат изписани. Те живеят напрактика по болниците. Както и пациентите, които са настанени по чл. 89 „б" – тези, които са извършили тежки деяния – убийства също напрактика са неизписваеми. Ние имаме такъв пациент, който 23 години е тук. Излиза така, че хората извършили тежки престъпления и осъдени на доживот със замяна имат повече шанс да излязат отколкото нашите, които не са осъдени, а са настенени за лечение.

- Европейската психиатрична асоциация направи своя мониторинг. Какво констатираха при проверката?

- Официалният доклад ще бъде готов в края на октомври, но колегите бяха потресени от това, което видяха. Те бяха на инспекция в софийските психиатрични заведения и бяха стресирани. Първо бяха видели какво е състоянието на психиатричната клиника на Александровска, тоест как трябва да изглежда едно лечебно заведение, бяха видели и при нас и Центъра за психично здраве на Сточна гара и репликата им беше – „ден и нощ", тоест двата полюса. От работната среща, която се проведе в края на техния престой в България те споделят всичко това, за което си говорим през годините, че психиатричната помощ е фрагментирана, хаотична, неефективна, недофинансирана. Изложиха своите виждания за нещата и заявиха, че ще предложат решение, но те могат само да предложат такова. От нас зависи дали то ще бъде изпълнено. Те могат да предложат модел за реформа, който да се осъществи пилотно на едно място в България и след това да продължи в цялата страна. Ние кой модел ще изберем, какво ще направим като реформа е наша работа. Те идват от европейски страни, в които също се е наложило и е правена реформа. Всички многократно повтаряха, че това е едно скъпо и времеемко начинание, но ние толкова много сме закъснели, че трябва да го започнем в спешен порядък. Една психиатрична реформа отнема между пет и десет години и страшно много пари. Ние сме длъжни като общество, което има претенции да е цивилизовано, като държава, която не само географски, но и чисто формално се числи към най-мощния социално-икономически съюз в света, да излезем от последното място по грижата за хората с ментални проблеми и да им осигурим достойно живеене. В момента те съществуват без достойнство, затова е нужно едно достойно живеене сред нас.

- Смятате ли, че сме готови като общество предвид стряскащия факт психичноболен успя да простреля полицай, очевидно и службите не са готови?

- Това, че човекът се е сдобил с газов пистолет, не е негова вина. Нормативната уредба е такава, че може всеки да се сдобие с такъв пистолет. Тук има несвършена работа. Ако компетентните органи смятат, че газовият пистолет е опасен, би трябвало да променят реда, по който човек може да се сдобие съвсем легално с газов пистолет. Защо и как го е преработил не мога да кажа, но до инцидента се стигна, защото човекът вероятно е болен и се ръководи в поведението си от някакви болестни изживявания. Категорично смятам, че от своята дългогодишна работа като психиатър , че полицаите не са подготвени за работа с такъв контингент. Работата по обезопасяването на един психичноболен е малко по-различна от тази, когато се залавя престъпник. Те просто не са подготвени. Стигат до употреба на сила. Това е чест проблем. Говорила съм с полицаи на средно ниво, че трябва редовите служители да бъдат подготвени. Има начини за справяне и те са по-различни отколкото залавянето на опасен престъпник.