Поклон, мили майки!

Не трябва да има реформи, правени без гласа на хората, които ще понесат последствията, казва Алисе Муртезова

Преди повече от 20 години в Русе, заедно с

Регионалната католическа организация „Каритас", поставихме началото на първия комбиниран център за деца и младежи със специални потребности. Беше трудно време. Социалната политика към тези уязвими деца, младежи и техните семейства тепърва прохождаше, често с много грешки и пропуски. Спомням си как разчитахме предимно на дарения, за да развиваме и подобряваме центъра, който съществува и до днес в кв. „Здравец" в Русе.

За помощните средства дори не ми се започва.

Поръчвахме ги основно от Германия, най-често втора употреба, и буквално ги приспособявахме към индивидуалните нужди на децата и младежите – от корсети до инвалидни колички. Беше тежко. Но целият екип – кинезитерапевт, психолог, социален работник, логопед, администрация и ръководството на РКО „Каритас" – работехме като едно цяло, рамо до рамо с родителите. Правехме всичко по силите си, за да помогнем на тези деца.

Държавата тогава беше несигурна, а грижата 

за най-уязвимите сякаш оставаше някъде на последно място. Оттогава социалната политика измина дълъг път. Голяма част от услугите се развиха по европейски модел, започнаха да се намират и повече средства, макар и все недостатъчни. И въпреки че отдавна вече не практикувам първата си професия, никога не съм преставала да следя случващото се със загриженост. Защото съм била свидетел на това, през което преминават родителите на едни от най-уязвимите деца в нашето общество.

Има нещо, което искам да кажа съвсем ясно – 

тези майки заслужават не просто подкрепа, а огромно уважение. Това са едни от най-силните жени, които съм срещала. Не искам дори да навлизам в подробности за ежедневните, понякога ежеминутни битки, които водят в името на децата си. Битки, за които повечето от нас дори не подозират. Помня как винаги изпращах родителите до вратата на центъра, защото кабинетът ми беше непосредствено до входа. И всеки път, когато си тръгваха, тихо се молех за тях. Този спомен е останал с мен и до днес.

Нищо не може да се сравни с борбеността, 

търпението и силата на тези родители. За съжаление, част от децата, за които тогава се грижехме, вече не са сред живите. Те не дочакаха държавата ни да осигури достойната грижа, която заслужаваха. И точно затова ми е толкова трудно да приема, че повече от 20 години по-късно все още се налага тези майки да се борят, за да бъдат чути. Не пиша всичко това, за да предизвиквам съжаление. Тези жени нямат нужда от него. Имат нужда от разбиране, уважение, сигурност и реална подкрепа. Пиша го, защото вярвам, че като общество сме длъжни да направим всичко по силите си, за да облекчим поне малко тежестта, която носят всеки ден.

Тук не трябва да има място за партийни сметки, 

политически противопоставяния и реформи, правени без гласа на хората, които ще понесат последствията от тях. Тези майки не бива да се борят и с държавата, докато всеки ден се борят за децата си.

Ние като общество сме им длъжници.

Винаги! Поклон, мили майки!