Реката
Чичо Симо всеки ден извървяваше няколко километра по планинската пътека до малката виличка, в която живееше. Имаше си къща в града, но тя му напомняше много за починалата му съпруга. Без нея вече ги нямаше уюта и топлината в голямата сграда. Децата отдавна бяха отлетели от гнездото, бяха си създали свои семейства и отгледали свои деца.
Чичо Симо слизаше до града само за провизии и да се увери, че с къщата всичко е наред. Всички знаеха, че никой не живее там и можеше да стане цел за някой крадец. След това задължително минаваше през църквата на женския манастир. Сестрите го познаваха добре, защото след като почина жена му, идваше всеки ден в храма да се моли за успокоение на душата ѝ. Беше свикнал да помага с каквото може на хората в малката обител като благодарност за подкрепата, която те му бяха дали в трудните му дни.
Когато беше по-млад, се придвижваше с мотор нагоре по стръмния път, но с времето колената го заболяваха когато ги сгъваше за по-дълго време и започна да ходи пеша. Тежко му беше. Сърцето му не беше добре и му бяха поставили пейсмейкър, беше прекарал два инсулта и трудно пазеше равновесие, но беше упорит. Извървяването на пътя му отнемаше вече няколко часа, но той обичаше да се любува на гледката в гората и някак си успяваше да стигне до вилата докато се смрачи.
Един зимен ден чичо Симо се забави в града, защото имаше много работа за вършене. На излизане от града си запали свещ в манастира и продължи с бърза крачка нагоре през планинския път по брега на реката. Беше зима и започна бързо да се смрачава. Мокрият път беше заледен от ниските температури и той на няколко пъти се подхлъзна. Малко преди да стигне до виличката трябваше да премине през един дървен мост над реката, за да отиде на другия бряг. Дори не разбра как се озова в ледената вода, която го погълна за секунди. Той беше корав старец и първата му мисъл беше, че няма да се предаде и започна да търси нещо, за което да се хване. В тъмното напипа коренището на едно дърво, под което реката беше подкопала брега. Хвана се здраво за него и изпълзя на сухата земя.
Когато стигна до виличката, веднага хвърли мокрите дрехи и запали огън в камината. Зави се в едно дебело халище и се вгледа в огъня. Той беше умен човек. Знаеше, че е извадил голям късмет, защото сърцето му можеше да спре в ледената вода. Дали машинката, поддържаща сърцето му или Господ, му бяха помогнали, той не знаеше, но беше благодарен за спасението си.
За голямо учудване, чичо Симо се отърва само с тежка настинка. Силната му вяра и упоритост и този път го бяха измъкнали от невъзможната ситуация. След една седмица той отново премина без страх през моста над реката, който го свързваше със света и закрачи надолу към града. Животът продължаваше така, както водата течеше по своя път.
Повече тишина
Страсти
Леля Тонка
На Санти
Нов учебник по дерматология и венерология
Почина писателят – лекар Калин Терзийски
Портата
"Принцип на Аристид–Чальовски и на Бургас 2032"
Пазарджишка лекарка с пръв роман