20% от епилептиците са резистентни към лекарства

Причините са сгрешени дози и пестене на медикаменти за дни на дефицит, три дни в болница не стигат за проследяванетио им, казва доц. Екатерина Витева

Най-неприятно е положението, когато приемем пациент по спешност с пристъпи. Ние нямаме неговото лекарство и нямаме с какво да го повлияем добре. Не по-малък проблем е ограничената информираност сред населението, но за съжаление, и сред немалка част от медицинската общност, за особеностите, диагностиката и лечението на епилепсията. В резултат пациентите се притесняват да търсят помощ и чакат по две-три-пет години. 

Междувременно получават пристъпи, 

което буквално амортизира организма им. Така се стига до там, че при нас идват хора за първоначална диагностика, които са страдали отдавна. Към проблема за неправилно подбраните дози, за който споменах в началото се прибавя и този за липсата на проследяването на кръвните показатели на хората с епилепсия. Ужасяващо е, но има болници, в които това въобще не се прави. Не се прави редовно и ЕЕГ. Случвало ми се е нееднократно да идват пациенти с такива, направени преди две, че и преди пет години. При назначена терапия с някои лекарства, хората се прослредяват не от специалист, а само от личния си лекар, който в повечето случаи също не просредява кръвните показатели. 

Някои колеги дори си позволяват да 

променят дозировката. Така не е ясно, на практика, как точно се лекува въпросният пациент.

Огромни проблеми има и с диспансерните прегледи. Националната здравноосигурителна каса плаща само два за цяла година, което е крайно недостатъчно. Хората не знаят, че трябва да им се направят повече , като броят зависи от индивидуалното им състояние. Повечето смятат, че осигурените по каса са достатъчни, а други и да са наясно, че им трябват още, нямат възможност да си ги платят. Лекарите пък, не смятат, че е необходимо да си създават главоболие при положение, че за повече няма да им бъде платено. 

По тази причина хората с епилепсия 

са нежелани за пациенти. Има цели градове, в които те не са диспансеризирани. Не ми се отваря дума за клиничната пътека за епилепсия. По нея хоспитализацията е само три дни. Ако става дума за първоначална диагностика, това време може и да стигне. Ако обаче се налага смяна на лекарството и свързаните с това изследвания и проследяване, се налага много по-продължителен престой. 

Това важи особено остро при някои 

по-специфични прояви, както и при резистентност. Не е редно то да става в домашна обстановка, тъй като лекарят няма пълно наблюдение над него. Затова смятам, че е редно да се създаде терапевтична пътека, която да е за такива случаи, за да не прехвърляме човека от една в друга, докато е в болницата. Това са само част от проблемите по отношение на лечението и проследяването на пациентите с епилепсия. Те съвсем не са от вчера. Редно е да се предприемат стъпки за тяхното разрешаване.