Изпепеляването отключва язва и високо кръвно

Парите не са стимул, уважението ни прави щастливи на работа, обяснява психотерапевтът д-р Велислава Донкина

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

Изпепеляването обикновено протича дискретно и избуява много рязко, обяснява д-р Велислава Донкина. Дълго време се чувстваш натоварен, зле справящ се, напрегнат на работа. И неусетно идва кризата. „Тогава човек става видимо нещастен, раздразнителен, агресивен – може да прави скандали, дори да се бие. Нерядко е и промискуитетен и злоупотребява с различни вещества”, разкрива психотерапевтът. Изпепеленият човек започва да прави грешки, става непродуктивен в офиса, а в най-острата фаза на кризата може и да изчезне без предупреждение от работа. Бърнаутът, оказва се, има и соматични прояви – провокира отключването на проблеми с кръвното, кожни и гастроентерологични заболявания – като язва, уточнява д-р Донкина. 

Най-много жертви на изпепеляването има в професиите, които изискват ежедневна работа с много хора. Затова и медици и учители са с най-висок индекс на бърнаут. Има обаче и типове личности, които да по-податливи на напрежението, признава психотерапевтът. „Обикновено винаги, когато проявяваме нещо „свръх” като отношение –

свръхамбиция, свръхжелание, свръхусилие –  това е компенсация

на някакъв дефект. Нормално е човек да е в спокойно състояние. Например – ако е работохолик и ужасно отдаден на работата си, това качество традиционно се приема за много хубаво. Какво обаче се случва в личния живот на този човек, та той толкова държи да няма време за него? Обикновено там затруднение или неудовлетворение”, обяснява психотерапевтът.

Как обаче, опустошени от стрес, да възкръснем като феникс? „Възраждането е възможно, като се грижим добре за себе си, преди да сме станали на пепел. Да обръщаме внимание на моментите, в които сме нещастни и изнервени. Да имаме как да се зареждаме, да разпускаме, да изпитваме удоволствие”, обяснява д-р Велислава Донкина. Рецептата е наглед проста, но обикновено изисква да имаме специална подкрепа. „Да има някой, който е научен как да посрещне страданието ни и на когото да можем да кажем: „Чувствам се зле!”, „Не съм удовлетворен!”, „Имам чувството, че не се справям”, уточнява психотерапевтът. Най-добрата приятелка, на която „изплакваме мъката си” на чашка обаче не е най-добрият слушател в тази ситуация. „По принцип българите – всички сме си близки, и си споделяме. Това е т.нар. социална подкрепа, която има своя плюс. Но, колкото и да са добронамерени приятелите, те винаги слушат през собствения си опит”, предупреждава д-р Донкина. И дават съвети, които са валидни за тях и не е задължително, че ще проработят при нас. Затова е по-добре да говорим за „демоните” си със специалист. „Той умее да прави разграничаването между себе си и другия. И знае как да слуша, така че да в помощ. Специалистът ще ви връща отговори, насочени към оптимизирането на възможностите ви да намерите собствените си отговори за живота. Няма да ви казва: „Зарежи го тоя!” или „Не обръщай внимание на шефа си!”, обяснява психотерапевтът. И уточнява – прегарянето не означава непременно, че трябва

да захвърлим всичко и да правим революция в живота си

„По принцип, когато човек е в криза, не е добра идея да предприема драматични промени в контекста й. А да я приеме като знак, че очевидно нещо не е наред и дълго време е подминавал по-дискретните белези, че трябва да вземе мерки. Кризата те принуждава да ревизираш и осмислиш живота си. Когато човек малко се подреди и успокои, осмисли нещата и види какъв точно е проблемъ т – би могъл да инициира някаква промяна. Но това не бива да се случва под натиска на импулс – гняв, яд, разочарование”, предупреждава д-р Донкина.

Разбира се, и волското търпение не е добра рецепта. „Когато ни боли гърло и се влошаваме, отиваме на лекар. Такава култура трябва да имаме и към душата си. Важно е не само да си жив, но и как живееш. Да си щастлив и да изпитваш удоволствие – това е естественото ни състояние. Да се чувстваш добре, да си креативен, да си любопитен, да се вдъхновяваш от работата си, да имаш успешни връзки”, категорична е д-р Донкина. За радост, такава култура – на грижа за душата, се развива и у нас в последните години. Даже в офисите на компании и институции. „Мениджърите започнаха да си дават сметка, че е много важно хората  им да се чувстват ценени и обгрижени. В психологията отдавна е известно – изследвания още от 30-те години в САЩ го доказват, че парите, сами по себе си, не са мотивация за качествена работа и отдаденост в професията”, обяснява психотерапевтът. И уточнява, че бонусите безспорно са стимул, но онези, които бързо губят ефективността си за няколко месеца – ако служителят не се чувства важен и обгрижен. „Именно това ги кара да изпитват привързаност към организацията, да се идентифицират с нея и

да работят много по-отдадено за имиджа й

обяснява специалистът. Затова и във все повече БГ компании се правят тийм билдинги, тренинги, обучения в комуникативни умения – които да „застраховат” служителите срещу ефекта на изпепеляването и да ги мотивират да работят с размах и желание.

Какво обаче се случва, ако нямаме на разположение HR отдел, загрижен здравето на душата ни? Индивидуалната психотерапия е не по-лоша алтернатива, но и не дава бърза рецепта за щастие. „Това, по принцип, е дълъг процес. При пътуването към себе си крайната точка не е толкова важна – по всяко време човек може да каже, че му стига. Но принципно предполага да отделим по-дълъг период – от няколко месеца до няколко години – зависи от проблема и от това доколко имаме интерес към себе си. Ако 30 години си се структурирал по един начин, не може за 2 сесии да се разбереш и промениш”, признава д-р Донкина. Но е категорична, че промяната е възможна. Може и да отнеме няколко години, но е постижимо

да се научиш на най-важното – да се обичаш

„Трябва да се грижим добре за себе си. Не сме научени, че трябва да сме си важни. Израстваме с нагласата, че другите са важни – и това е не само български модел. Че другите са важни – важни са. Че правилата трябва да се спазват – трябва. Но ние също сме важни. И имаме право да искаме – нищо, че светът е в правото си да ни откаже!”, убедена е д-р Велислава Донкина. Не го ли правим, падаме в капана на тревожността. „Тя идва от това, че хората са изключително отчуждени от себе си. Не си дават сметка как протича животът им и какво искат от него. И губят баланса си. А без него няма как да отговориш на изискванията на средата – дори на най-баналните. Когато дисбалансът е отвътре, всяко препятствие е огромно и изисква свръхмобилизация и свърхенергия. А в един момент тя се изчерпва и рухваш”, предупреждава психотерапевтът.