Урок по достойнство

Денят на изтъкнатия професор не започва нито с чаша чай, нито с кафе. Шеговито казва, че щом се събуди първо взима хапчето си за кръвно. Работно му ежедневие е много различно, от това преди години, защото проф. Джамбазов е директор на УМБАЛ „Св. Георги". Той обаче умело балансира с мениджърските си задължение и с посвещението на медицината. Всеки ден влиза в операционната, за да помага на нуждаещите се.

 

Роден е в Хасково, а корените

му стигат чак до Беломорска Тракия и Армения. И двамата му родители са медици. Майка му е била професор по детски болести, началник на Клиниката към филиала на ВМИ-Пловдив, в Пазарджик и впоследствие развива отделението по детска ендокринология към Медицински Университет Пловдив. А баща му пък е известен специалист по уши-нос и гърло в Хасково.

Детството му минава в едно

друго време и в един друг строй, с железни порядки и правила. Определя тези години, като радостен период, защото го споделя с добри приятели, с по-голям брат и с грижовно семейство. Летните му ваканции са били в пионерския лагер, нещо непонятно за съвременната младеж, но част от живота на няколко поколения.

Първо е почивката на море,

най-често в Равда. После с родителите в планината. От семейството си е научил най-ценният урок. Този по достойнство. Да е честен и да застава зад постъпката си и да не се страхува от наказанието. „Вероятно тези уроци са ме изградили, като човек. Възпитаха ме в умението да поемам отговорности. А това е много ценно в живота, защото ежедневно ни се налага да правим избори. И е важно да имаш куража да носиш отговорност за тях", допълва медикът.

Завършва немската гимназия

в родния град, с отличен. После идват изпитите в Медицинския университет в Пловдив, които взима успешно. След това влиза в казармата, в Узунджово. „Там бях охрана на самолетите", разказва той. Отбиването на военна служба, по онова време е две години. Чак след това идва студентството.

За избора на професия колебания не е имал,

казва проф. Джамбазов. Не така са стояли нещата с избора на специалност. Не е предполагал, че ще се посвети на хирургията. Съдбата обаче решава друго. Когато започва да си търси работа, вижда обявен конкурс, за УНГ в клиниката към тогава ВМИ Пловдив. Печели конкурса и от тук на сетне стъпва на своята професионална пътека. Днес от дистанцията на времето, определя като вярната.

Спомня си първия работен ден

като вълна от ентусиазъм и радост. Казва, че е тръпнел да влезе в операционната. Не го е плашила работата по цели нощи, защото е знаел, че новото и светло бъдеще идва по този начин. Казва, че е от поколението лекари, което е живяло в поне две, различни времена. Най-трудни са били годините след 1990 г., когато заплатите на медиците са били толкова мизерни, че за да оцеляват почти всички са били принудени да се издържат с друга работа. „Имах колеги, които караха такси. Други път си докарваха допълнителни доходи със строителни работи. Аз също тогава намерих вариант с малък бизнес", разказва проф. Джамбазов.

В тези трудни времена

за посоката помагат три родителски съвета. Първият е да не забравя, че за истинския лекар медицината е истинското призвание. Другият е, че трупането на умения и професионално усъвършенстване е правилният път, за доброто име на един медик. А третият, че пациентите и в България имат нужда от добри лекари. Заради това и се завръща отново в родината след специализацията в Германия. За професор Джамбазов няма съмнение, че медицината е професия, която дава много възможности за реализация.

Че това, което един лекар получава от

труда си е незаменимо. Защото няма по-голямо удовлетворение от възможността да помогнеш на хората. „ Дори и най-успешните бизнесмени, не могат с работата си да получат толкова обич и уважение, колкото получават добрите лекари", казва той. Работният график на проф. Джамбазов е стриктно подреден. Денят му започна с административна дейност . Работа по купища документи, оперативки и срещи с различни хора, някои от тях определящи насоките на развитието на болницата. След обяд е времето, когато проф. Джамбазов посвещава на пациентите.

Питам го дали от толкова много ангажименти

му остава време за хоби. Той с усмивка ми отговоря, че неговото хоби е тенисът. Играе повече от 30 години и така подържа не само тялото, но и духа си. "Смятам, че това е единственото, което може да спаси един хирург и един администратор от тежките последици за здравето от обездвижването", уточнява професорът. Убеден е, че всеки сам трябва да прави професионалните избори. Затова не е упражнил волята си нито над сина си, нито над дъщеря си да учат медицина. Единият поема по пътя на правото, а другият на финансите.

На нощното шкафче на професора,

освен телефон има и две книги. Те са светлата пътека на духовната разтуха, по която рядко му остава време да ходи. Споделя, че мечтае един ден, да живее просто, близо до природата. Очите му да се радват на красиви гледки, които да споделя с любимите си хора.