Сръбски професор избра България

„Условията на работа, приятелството и гостоприемството". Това е краткият отговор на един от най-добрите специалисти по ритъмни нарушения в Сърбия – проф. Лазар Ангелков, на въпроса защо избра да работи в България. В момента той е част от екипа на кардиологичната болница „Сити Клиник" в София. Само допреди няколко месеца обаче специалистът е работил в най-големия сърдечносъдов център в Белград - „Дедине". Там всяка година се правят около 2500 отворени сърдечни операции, 2500 васкуларни процедури, 550 аблации, поставят се между 300 и 400 пейсмейкъра и дефибрилатори. Най-вероятно затова достигането до решението да предпочете българската болница му е отнело не малко време.

„Нищо не става внезапно, преди две години дойдох за първи път в „Сити Клиник" и започнах да работя само в съботите и неделите, докато видя как седят нещата", казва проф. Лазар Ангелков. След като опознал хората, болницата и българите решил, че мисията по оставането е възможна.

„Андрей Марков и доц. Иво Петров ми предоставиха идеални условия да работя, а нещата, които правим, можем да представим спокойно в Германия, в САЩ и да не се засрамим", категоричен е професорът. На преценката му може да се вярва, защото самият той е специализирал две години електрофизиология при проф. Карл Хайнц Пицнер в Бад Наухайм. Въпреки че според него Германия е отлична за работа, ако човек е работлив и честен, той избрал да се завърне в Сърбия. Причините за това решение били най-вече семейни. „Жена ми не искаше да остави родителите си сами", казва той. И признава, че колкото и да е добре за работа, в Германия винаги ще изглеждаш малко по-странен заради езика и манталитета си. „Докато тук това не е проблем – навиците и обичаите ни са същите, дори езика", споделя специалистът.

Може би благодарение на тази близост по-лесно се градят и нови отношения, а това е втората е основна причина за проф. Ангелков да дойде в България. Съвсем скоро, след като пристигнал за първи път в София, той намерил добър приятел в лицето на доц. Петров. Разбира се това станало пак покрай работата. „В болницата залите за инвазивна кардиология и за електрофизиология са една срещу друга, а майсторите много бързо се разпознават и започват да дружат", смее се проф. Ангелков. Така двамата веднага започнали да обсъждат трудните случаи, които имат, и да си помагат един на друг. „Консултираме се често, защото всеки болен има различни проблеми, и е много по-добре, когато го лекуват двама, а не един специалист", казва професорът.

Близостта в културата между страните ни помогнала на професора не само да си намери бързо приятели, но и да се почувства тук като у дома. „Няма никаква разлика между българи и сърби. По-рано не мислех така и имах някои предразсъдъци, но след като година и половина работех в събота и неделя тук разбрах, че сме еднакви - езикът ни е много сходен, вярата е същата, хората са толкова любезни", категоричен е той. И все пак има някои разлики. „По-добра шопска салата правят в северозападната част на България, а най-хубава е плескавицата в Каниш под Ниш", смее се професорът. Различията, макар и малко, не спират дотук.

В Сърбия например и до ден днешен не е добре развито частното здравеопазване. „При нас все още няма частни кардиологични болници, имаше една, но не успя да се наложи", казва специалистът. Според него огромното предимство на частните болници е оборудването, което е на европейско ниво. „Проблемът обаче е, че в България болните сами си доплащат лечението, докато в Сърбия такова нещо няма", казва проф. Ангелков. Там всичко се покрива от единствената здравна каса, като минималната здравна вноска е около 250 долара годишно. Въпреки това лекарите в Сърбия също не са доволни от заплатите и от начина си на живот, а емиграцията е в разгара си. „Нашата балканска приказка навсякъде е една и съща", категоричен е проф. Ангелков. Според него и там, и тук държавата купува социалния мир с цената на лекарския труд. „Медиците не са доволни от заплащането в Босна и Херцеговина, в Черна Гора, навскъде е едно и също и няма изгледи това да се промени, въпреки че по природа съм оптимист" споделя той. Думите му подкрепят и цифрите - само за последните 10 години над 25 лекари са си тръгнали от болницата, в която е работил той и са заминали за Кувейт, Саудитска Арабия, Америка, Германия. „Отлив на мозъци има навсякъде - държавата инвестира, обучава, родителите продават и последната нива, за да бъде щерката или сина лекар, а той отива другаде. И отнася със себе си младостта, любовта към медицината", споделя тъжно проф. Ангелков.

Дали заради тази липса на перспектива в „нашата балканаска приказка" или по друга причина, съвсем не в манталитета ни, за политика не му се говори. „Нека да я остваим на политиците, между обикновените хора няма друга разлика освен името", казва той. И пак е категоричен, че на Балканите всички сме еднакви – и българи, и сърби, и македонци, и хървати, и черногорци. А той е имал време да опознае всички покрай професията си. Кариерата му започнала като лекар във военната болница в Скопие, но малко по-късно заминал за Сърбия, за да завърши докатрантура. След това останал в Белград, но успоредно с това работил в Охрид, Баня Лука и Черна гора. „Това, което ни прави по-особени тук на Балканите е, че сме интелигентен народ, който в много тежки условия е направил много добра култура", обобщава той. Защото според него е лесно, когато имаш много, да направиш наука, изкуство, но когато нямаш нищо, е трудно. „Това е нашата големина – с малкото, с многото мъка и труд, и с каквото майката-природа ни е дарила, да направим много", казва той. И добавя: "През комунизма имаше рязка граница между балканските държави, не бяхме толкова близки, едва сега опознавам вашата култура, но тя е голяма, вярвайте ми". От българските песни една от любимите му е старата градска мелодия „Минаха години, аз не мога да те забравят". Най-много обаче обича македонските. „Параходът пристигна" на Никола Бадев му е любима. „Защото това е приказката за Македония, за това, че две трети живеят извън нея заради сиромашията, която ги натири в чужбина", казва той тъжно. Или по-скоро за целите Балкани, защото наистина си приличаме много.