Когато не се родиш със сребърна лъжичка в устата

Срещата ми с него започна в точно уговореното време. Веднага разбрах, че ще разговарям с човек с швейцарска точност. Оказа се и много приятен събеседник. Разговорът ни тръгна от корена на един род, в който историята е минала като ураган.
Прекършила е човешки съдби, но е изваяла духовни титани. И това никак не е пресилено.

Кръстен е на дядо си Васил,

мъдър и корав човек. От него е научил, че е важно добре да преценява хората и лесно да не се доверява. Приятелството се пече и кове като желязото, но понякога е крехко като порцелан, а хората са изменчиви като времето. Много мъдрости е научил от възрастния човек и всички те са проверени от живота. Дядото на доц. Каракостов е бил антифашист. Борил се е за идеали и за свобода. Бил е сред първите, когато е жертвал себе си, и в немилост, когато е поискал да запази дома и имота си. Предали го онези, на които е вярвал и наричал другари. Наградата за саможертвата е била унижение и тежък каторжен труд.

 

Доц. Каракостов е родом от Смолян

С усмивка разказва за безгрижните детски години. За игрите по поляните и за сигурността, която вече годините са отмили. Завършил е едно от най-реномираните училища, Политехническата Гимназия с преподаване на английски и немски език "Васил Левски" в Смолян. Там е била и първата среща с науката и с един учител, името на когото и днес помни, учителя си по биология г-н Цочев. Защото точно този човек е направил възможно една сложна материя да стане любима.

За избора на медицината

роля е изиграла и атмосферата, в която младежът е трябвало да учи уроците си. А тя е била болницата, в която майка му е работила, като старша медицинска сестра. Там в кабинета, на дежурствата на майка си, е попивал знанията и е слушал звуците на болницата. Така положеният труд и упоритостта да надскочи границите го изстрелват в Медицинския университет в Пловдив, който завършва блестящо.

Да си медик с отлична диплома

предполага по-лесно и по-добро професионално реализиране. Само, че с него не се случва така, дори напротив. Вместо работа в болница се оказова в строителството. Искал е да стане анестезиолог. Препънали са го хора тесногръди, но с власт. Плащал е за грешен прочит на историята и за името на рода си. В строителството работи година, после облича бялата престилка и в продължение на девет месеца се грижи за болните малчугани, като лекар в спешна помощ в Смолян. Споделя, че няма да забрави една грипна епидемия, в която да прегледа по 50 деца на дежурство е било нещо естествено.

Напрежението и безсънието

овъзмездява една детска рисунка, която получава като дар от излекуван пациент. На нея детето е нарисувало линейката и доктора пред нея, готов да помогне на всяко хлапе. Доц. Каракостов, казва че не се е родил със сребърна лъжичка в устата. Прочитът на биографията му обаче показва, че е постигнал достатъчно. Изградил е име, авторитет и международно признание.

За избора да бъде неврохирург

продължава разговорът ми с него. Казва, че не той е избрал неврохиругията, а по-скоро тя него. Вижда в срещата си с тази специалност някаква предопределеност. Вероятно, защото да упражняваш кралицата на хирургиите, освен познания, са нужни и чисто човешки качества, като търпение, прецизност към детайлите и упоритост, които той от малък е усвоил. Пръст в тази подготовка има занаятът на баща му - часовникарството. От него е видял, че за да се завъртят най-малките колелца е нужна сръчност, съчетана с търпение. Прецизност и увереност, че най-миниатюрните части ще си дойдат на мястото и механизмът ще заработи точно.

Следват специализации в чужбина

и шансове, които той успява да оползотвори. Става лектор и демонстратор към Европейския клон на Световната гръбначна асоциация „АОSPINE". Многобройните му специализации и преподаване в Швейцария, Германия, Холандия и Америка не променят съдбата му, да живее и работи в родината си. Казва, че е влюбен в работата си, но най-ценното нещо в живота му е семейството. Там, го чака със светнали очи малката му дъщеря, Кристина. Тежестта на ежедневието приключва, щом нейната малка ръчичка улови неговата силна ръка. Доц. Каракостов има още две пораснали деца, син и дъщеря с библейките имена, Христо и Мария. Независимо, че получават добро образование в чужбина, успешно се реализират в корпоративния бизнес в България. Никой от тях не станал медик, но е постигнал мечатата си, което кара баща им да се гордее с тях.

Разказва, че най-омагьсващи

са миговете, когато голямата фамилията се събира да слуша музика или да гледа качествено кино. Музиката е страстта на доц. Каракостов и таланта, който малката Кристина вероятно носи, защото какъвто и да е ритъмът тя винаги е в него. Джаз, рок и фънк се слушат в дома на доц. Каракостов. Оказва се, че освен меломан, той е и запален фотограф. На лентата запечатва късчета вечност от природата. Не обича да снима портрети, макар че не пропуска да запази я усмивка, я намигване на някой от близките си. Казва, че обича морето и звуците, които нашепва водата. Там предпочита да почива, не толкова в планината. Вероятно защото има повече нужда от магията на водата, която отмива и дава начало, отколкото от песента на планината, която помни и съхранява.