Четвърт век влюбена в професията си

Благодарна съм на майка си, че ме насочи към тази работа, казва Росица Георгиева, главна акушерка на „Майчин дом“

Гергана
Добрева
kapry@abv.bg

Започнала е работа 

в Първа Гинекологична клиника. Там се приемат жени, на които им предстои гинекологична операция, както и онези, които вече са оперирани и трябва да останат до пълно възстановяване. Бавно е изкачвала професионалната стълбица и нито за миг не е съжалявала, че е посветила живота си на тази професия.

Работила е в почти всички

интезивни сектори на болницата. Първо е било детското интензивно отделение, а след това и Централна реанимация. След връщане от майчинство е станала анестезиологична акушерка. После десет години пък старша акушерка на Клиниката по интензивно лечение. И така до преди две години, когато поема отговорната длъжност да менажира всички акушерки и санитари в Майчин дом.

Сега Росица Георгиева е главната

акушерка на болницата. По пътя към върха на кариерата е видяла всичко. Помни обаче доброто отношение на колегите си, строгостта на по-старшите от нея и уроците на Анелия Доганова, чиято мъдрост се оказва неподвластна на времето. Още кантят в ушите й думите на акушерката : „Момиченце, няма моя и твоя работа, има работа за свършване".

Към професията я подтиква майка й

И затова, Росица Георгиева е истински благодарна. Тя има две дъщери, но нито една от тях не се е насочила по стъпките й. Голямата й дъщеря е доказала, че може да бъде приета в Медицинския университет, но ще последва своята мечта, да учи архитектурата. Вече е втори курс студентка и няма нито един невзет изпит, с гордост разказва майката. Георгиева подозира, че интересът към инженерството, с което предстои да се занимава дъщеря й, идва от вуйчото. Другата дъщеря пък е увлечена от езиците. Разгадаването на тайните на китайския е най-голямата й страст. Учи го сама, от интернет и почти не минава ден, без да сподели на близките си значението на нов знак.

Любовта на живота си Росица среща

в гимназията, в родната Силистра. Първо били приятели, а после станали съпрузи. Докато тя е крачила по килимчето на медицината, той лети в гражданската авиация. После се раждат и момичетата. Когато тръгват на детска градина се оказва, че с тези две професии организацията по отглеждането им е равнозначна на олимпийско постижение. Росица Георгиева споделя, че когато от детската градина са звъннвали, а тя е била на дежурство и съпругът й на работа, тя е поемала нещата в свои ръце.

В такива моменти на помощ

са идвали колегите, които са й давали другарско рамо. Някой е поемал нейната смяна, за да може да се гледат децата. С голямо вълнение, казва че е щастливка, защото е случила да работи, години наред в клиника, в която хората са си помагали, не само като колеги и в човешки план. Главната акушерка споделя, че винаги се радва, когато в болницата да  работа идват млади акушерки. Това обаче не се случва толкова често, колкото й се иска. За тези 2 години е успяла да назначи около десетина новозавършили акушерки. Това, което обичайно им казва, е че работа е трудна. В нея има голямо физическо и психическо напрежение, но за сметка на това е невероятно удовлетворяваща.

Шеговито добавя, че макар да наближава

време за летни отпуски тя едва ли може да почива дълго на едно място. Просто защото не я свърта. Обича природата, да пътува също. Обиколила е много свят, но до едно място не е стигнала. Това е Санкт Петербург, град с много история и красота, за който като малка е слушала от майка си, която е била учителка по руски език. На финала на нашия разговор я моля да сподели емоция от един работен ден. Така я връщам десет години назад, към един случай, който я е разтърсил до дъното на душата й. Той е разказ за силата на майчината обич, която се оказва по-могъща и от най-страшната болест. Това е видяла лично, при раждането на едно бебе.

Чиято майката е страдала

от тежко заболяване, латерална амиотрофична слероза. Това е автоимунна болест, при която постепенно отпада силата на мускулите, а накрая настъпва и парализа на дихателните мускули, после и смърт. Тази жена е била донесена на ръце от съпруга си, за да роди, защото заболяването й е било в много напреднал стадии. Когато е дошла да ражда вече не е могла да говори, дори очите си трудно е отваряла. Веднага е направено секцио и бебето е извадено. Когато й го показват, тя успява много леко да придвижи пръстите си, за да погали крачето му. Според Росица Георгиева, този жест е бил несъвместим със стоянието й, но силата на майчината любов е извършила чудото. Затова пожелава на себе си и на колегите си, здраве. Защото няма по-ценно в живота от него. Средства, всеки може да намери, дори и в най-трудните моменти от живота си, казва тя. Загубеното здраве, обаче върщане няма.