Възкресението е велика надежда за човека

Имаме нужда от очовечаване, ако националната ни съвест е повече богуориентирана, тя самата ще съблюдава за доброто, казва свещ. Теодор Стойчев

Мила
Мишева
mila.misheva@gmail.com

- Воистина Воскресе! Трудно можем да кажем, кой е най-големият празник, защото всяко от събитията, свързани с личността на Иисус Христос, има своето значение. Едни богослови акцентират върху кръста, други, следвайки Йоановата традиция, върху самия акт на Въплъщението. Следвайки обаче думите на великия апостол Павел – „Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете" – Възкресението се откроява като спасително събитие. Затова то трябва да бъде погледнато в светлината на въплъщението, защото последното е разбирано като снизхождане Бога. Именно затова Възкресението е естествен резултат, защото, казано метафорично, смъртта е безсилна пред Божието пресъствие. Във връзка с това Възкресението е и свидетелство за божествеността на Спасителя. Също така в чисто човешки план то изпъква като велика надежда за човека. Ние излизаме от драмата на нашата хоризонтална обреченост, която намира естествен завършек в гроба, за да навлезем в Царството на Бога, което е Царството на вечността. Следователно за вярващия Възкресението е надеждата, че един ден и ние ще възкръснем. Това е големият смисъл за всеки един от нас. Ако Христос не беше победил смъртта, нямаше да я има Църквата, защото апостолите щяха да останат без надежда. Нямаше с вас сега да водим този разговор, тъй като Спасителят щеше да е един от многото пророци, добър Учител, за какъвто между впрочем са го мислили дори и неговите ученици. Това са някои от открояващите се значения на Възкресението: обезсилване на смъртта, свидетелство за божествеността на Спасителя Иисус и велика надежда за нашето собствено възкресение.

- Как празнува българинът и как всъщност подобава да се чества „празникът на празниците" ?

- Българинът празнува, както си знае. Според мен, далече от Църквата. Затова свидетелства недостатъчната посещаемост дори на големите празници. Би трябвало да избягваме битовото християнство, въпреки че то се е превърнало в отличителна национална черта. Нужно е да поставим акцент и на духовното, на богослуженията, които ни пресъздават онези моменти от живота на Господ, които имат силата да ни събудят към подражателен живот. Да ни припомнят значимите събития от спасителната история и да ни повикат към среща с Бога. Затова и през цялата Страстна седмица имахме възможност да съпреживеем тези отминали събития, които наричаме спасяващи. Да преживеем смъртта на Христос, Неговото полагане в гроба, за да можем и да участваме във Възкресното богослужение. Именно заради тази среща с възкръсналия Иисус ние постихме, изповядвахме се и се молехме, тъй като този начин на поведение/живот е отражение на живота на Спасителя: през страдание към слава. Следователно преди Великия ден, би трябвало да постим, да се подготвим за празника по някакъв начин. Казвам по някакъв начин, защото всеки от нас не съумява напълно да се потопи в поста. Тук като че ли малко встрани от предходните размисли, ми се иска да споделя, че по време на комунизма, въпреки страховете на хората, те намираха сили, макар и понякога подхранвани от суеверна мотивираност, да посетят храма и да се поздравят с „Христос възкръсна". Хората ще запазят и битовизираните християнски традиции, но се надяваме все повече да откриват и потребността от молитвената среща с Бога .

- Много се говори за отпечатъка, който е оставил социализъмът върху духовия живот у нас и отношението към Църквата. Има ли обръщане на тази тенденция? Завръща ли се българинът към храма, избледнява ли атеизмът и с какво се замества?

- Комунизмът няма как да не остави отпечатък. Много от нас израснаха в това време, възпитани от родители, които бяха обременени от духа на атеизма и живяха по неговите закони. Това е трайна болест, заразила няколко поколения и ние трудно можем да я преборим. Освен това духът на новото време не способства за оздравителните процеси. Той е пропит от секуларни, цинични, дори бих казал порнографски феномени, които съчетани с атеистичното възпитание поставят сериозни препятствия пред всяко следващо поколение. Например, това на нашите родители много трудно може да се промени от вътре, а младите, от друга страна, искат да живеят по начин, който е провокиран от култура, която не е обвързана с традиция. Разбира се, това е нов постмодерен проект, който изключва метаисториите, за да насади крайна фрагментарност. До някаква степен, в резултат на това, моралът остава на заден план, той е пренаписан по нов, различен от християнската традиция начин. Именно затова всички ние - родители, църковнослужители и вярващи, сме изправени пред ново предизвикателство. А именно да покажем на постоянно сформиращото се общество, че животът ни днес има и други хоризонти, различни от тези, които ни се налагат. Ако искаме наистина да отидем отвъд безпокойствата, в широкия смисъл на тази понятийност, цялото общество, включително политиците, образователната система и религиозните институции, трябва да предложат модел или да очертаят път. Аз лично не споделям плуралистичното разбиране, че човекът трябва да е част от аморфна среда, която постоянно динамизира различни морални конструкти, защото не е ясно какъв ще бъде резултатът. Смятам, че държавата трябва да има политика, не само външна, не само вътрешна, но и духовна, защото всички ние сме духовно-културно, социално-обусловени личности. И без помощта на цялото общество, няма как да се случат нещата. Църквата трябва да запази своите основни функции, да ги поеме отговорно и да участва активно в този надграждащ процес.

- От какво пробуждане и възраждане имаме нужда като общество и личности?

- Имаме нужда от очовечаване. Колкото и еретическо да звучи това, което ще кажа, нашето обществото трябва да се събуди за своите изгубени традиции и да прегърне тези паридигмални идеали, които създават идентичност. Ако не си зададем въпроса, какви би трябвало да бъдем като личности и народ, каквото и да си говорим, няма да има смисъл. Това означава, че на проблема трябва да бъде погледнато по-глобално. Да се мисли във вертикална перспектива, която винаги води нагоре. Пробуждането винаги започва отвътре. Ако националната ни съвест е повече богуориентирана, тя самата ще съблюдава за доброто.

- Как ще определите българина, вярваща нация ли сме?

- Хората до голяма степен са вярващи. Съвременни проучвания показват, че в световен план хората не са по-малко вярващи, в сравнени с едни отминали времана. Ние говорим обаче за определен тип религиозност. Българинът по някакъв начин е бил религиозен и по времето на комунизма. Това е така, защото суеверието, окултизмът и други сходни прояви са част от религиозното многообразие. Това са религиозни феномени, които са част от съвременното общество и то не само у нас. Но, ако ме питате дали българинът е православен, аз бих отговорил– не. Баща ми едно време казваше, че е православен и има кръщелно свидетелство. Аз тогава му казах: „Ти хубаво си православен, но не съм те видял нито да се кръстиш, нито да се молиш, нито в Църква да влизаш. Така че ти си българин, но не си православен". Да си православен значи да обичаш Христос и да Го носиш в сърцето си. Ако не обичаш Бога и Иисуса Христа, не си християнин. Може би вярваш в някаква сила, както хората обичат да казват, но това не те прави православен.

- Духовенството търпи много критики, включително и че не прави достатъчно за хората, така че да ги привлече към вярата. Основателни ли са, вие намирате ли пропуски и какви са те?

- Критики има. Аз съм далеч от всякакви манипулативни и идеалистични изказвания, че всичко е наред. Проблемите са различни и вероятно са свързани повече с лични интереси. Това са познати на нашето общество язви. Така че хората донякъде са прави в своите критики и те трябва да ги отправят. Аз също забелязвам и споделям някои неща, когато е възможно и доколкото е възможно. Нормално е човек да не одобрява натрапващия се порок или въобще отклонение, особено когато става въпрос за институция, каквато е Църквата. Ако тя е по-здрава и обществото ще е по-здраво, това е ясно за всички нас. Какво да се направи – трудно мога да кажа. Едно е сигурно – всеки трябва да поеме лична отговорност. Когато се отправят критики, ние критикуваме и себе си, защото участвам в обществения живот. В същото време трябва да кажем, че Църквата има и своята активност, за което свидетелства увеличаващият се брой християни в храмовете. Говоря, разбира се, за храмовете във Варна, където има наблюдение. Тук се забелязва сериозен поток от млади хора, които посещават богослуженията, има беседи в храмовете. Така че се прави много, но то със сигурност не е достатъчно.

- Кога се обръщаме към Бога?

- Кой може изобщо да отговори на този въпрос? Някои се обръщат, когато имат сериозни трудности и изпитания, а други подтикнати от други обстоятелства или среща с човек, който събужда религиозни търсения. Например, аз се обърнах към вярата в казармата. Имаше едно момче, в което видях промяна, която ме накара да се замисля за предишния ми начин на живот. Това стана повод да чета и търся Бога. Много е важно Църквата да има своето участие в обществения живот, да присъства в различни мероприятия и научни форуми. Това ще помогне да се чуе нейният истински глас, а не гласът на хора, които са встрани от нейния живот.

- А кога забравяме за Бога?

- Не знам, дали могат да забравят Бога тези, които изобщо не са го търсили или намерили. Но ние, които в някаква степен сме въцърковени, го забравяме, защото спираме да го търсим. Нещата в църковния и личния духовен живот са огледални. Ако в рамките на семейството мъжът и жената не общуват един с друг, е напълно възможно те да изстинат един за друг. Вероятно самата липса на общение вече свидетелсва за раздалечаване, защото любовта е среща и непрестанен стремеж към другия. Ако ние сме се отдалечили от Бога, е необходимо отново да тръгнем към Него. Това се случва с помоща на това, което най-общо казано наричаме духовен опит. Следователно ако постоянно се опитваме да се приближим към Бога, няма да изстинем. Ако обаче все повече се потапяме в материалния ненасищащ се свят и му позволим да ни обладае, тогава ще спрем да виждаме Бога.

- Благословете и пожелайте нещо на нашите читатели?

- Бог да благослови целия ни народ и да ни помогне да обичаме и да сме обичани. Има централен стих, който ми се иска да си припомним: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него да не погине, а да има живот вечен " (Йоан 3:16). Бог обикна не само добрите, но и лошите. Обикна грешника и отдаде заради него Своя възлюбен Син, Който умря на кръста и възкръсна, за да има всеки вечен живот. А ние дори и добрите не можем да обикнем, това е тъжното. Затова пожелавам да имаме повече любов.