Ортопедията в помощ на болните от Шарко

Не са много колегите, които се наемат да оперират тези болни, казва доц. Сашо Асьов, нач. на Клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „Св. Анна“

Гергана
Добрева
kapry@abv.bg

Ние ортопедите се намесваме тогава,

когато можем да подпомогнем превенцията на усложненията от прогресиращите деформации, или да извършим оперативна корекция при настъпили такива деформации. У нас пациентите с това заболяване обикалят от болница на болница в търсене някой да ги оперира. Ентусиазмът в тази област е изключително скромен и това е така, защото подобни операции са рискови. При тях могат да настъпят редица усложнения и голяма част от колегите ги избягват. За да направи такава операция един ортопед трябва да има опит. Да е сигурен, че посоката, която е избрал има шанс за успех.

До момента аз съм направил

Седем такива операции. Не съм срещал много публикации в българската специализирана литература по темата. Не всички пациенти, са подходящи за оперативна интервенция. Ако се прецени, че рисковете от развитието на инфекция са по-големи от ползите ние не пристъпваме към такъв вид лечение. Основната част от пациентите, които аз оперирах бяха с диабет. Искам да отбележа, че болестта на Шарко не е диабетно стъпало. В неговият класически пример диабетното стъпало е мултидисциплинарна диагноза и лекари от различни специалности имат отношение към нея. Има две теории за появата на болестта на Шарко. Те се фокусират около тезите дали става дума само за невропатия и микро травмиране или за комбинация от невропатия и съдова патология.

Според първата процесът започва

с незабелязана травма на нечувствителна става. Поради сензорната невропатия пациентът не е наясно с костното разрушаване, което се инициира с травмата. Тази микротравма води до прогресивно разрушаване и увреждане на костите и ставите. Според втората основното състояние води до развитие на автономна невропатия, което води до увеличаване на кръвния поток. Това води до дисбаланс в резорбцията и синтезата на костите с превалиране на остеобластната активност, което води до остеопения. В крайна сметка обаче всичко води до некроза на костите на ходилото, което е с много тежка деформация. Все още медицината не е изяснила детайлно механизмът на възникване на тези деформации, но резултатите от нея силно ни притесняват в дългогодишен аспект.

Деформациите на ходилото

са толкова драстични, че на практика човек не стъпва на него, защото то е изместено навън или навътре. Болният постепенно започва да стъпва на зони от ходилото, където кожата не е устроена да понася натоварвания и настъпват мекотъканни некрози и тежки инфекции, които застрашават, както крайника така и живота на пациента. Тази гледка немедицинско лице трудно би издържало. Представете си как ходилото се е отклонило под ъгъл 45 или 90 градуса настрани. Според американските сатистики, близо 1% от всички диабетици могат да развият това заболяване. Ако тези цифри ги приложим към българската реалност, нещата стават доста притеснителни, защото у нас диабетиците са над 500 хиляди. Заболяването се среща и при двата пола. В повечето случаи настъпва след 50-годишна възраст и след като пациентът е имал диабет от 15 до 20 години. 

Изборът, какво да бъде лечението

зависи от фазата на болестта. В активната фаза се прилагат консервативни методи, включващи имобилизация със специални ортези, индивидуализирани обувки и помощни средства, при които пациентът не може да упражни натиск в зоната на некрозата. Когато, обаче премине активната фаза и заболяването премине във фаза на ремоделиране, резорбция на кост и деформации, идва мястото на хирургията. Преди операцията е важно да се оцени риска от инфекция. При това заболяване болката е рядък симптом. И тук е капанът, настъпва деформация, ходилото е много силно изкривено, но болка липсва. Катастрофата настъпва, когато се получи декубитус, рана и язва, защото от там навлиза инфекция и така се получава опасност от сепсис.

Вариантите на оперативното лечение

са различни. Обикновено се препоръчва хирургична намеса за резециране на кост при остеомиелит, отстраняване на костни изпъкналости, които не могат да бъдат компенсирани с терапевтични обувки или обичайни ортези, или коригиране на луксации, сублуксации и други тежки деформации. В някои случаи, когато има и инфекция използваме външни фиксатори. Друг път се правят корекции, с които целим да се обездвижи определена става след корекцията – така наречената артодеза. Това се прави за да се спре прогресията на деформацията. Преди това, обаче трябва да се намести онова, което е разместено. В тези случаи се използват различни средства за вътрешна фиксация – плаки, винтове. Този вид операции, в никакъв случай не са революция в медицината, но мисля че сме длъжници на пациентите с диабет и с появила се такава деформация, защото резултатите от оперативното лечение са окуражаващи.