Побоят към лекари е част от побоя на улицата

Не знам каква е рецептата за по-добър човек, но не трябва да съдим първосигнално, казва Владимир Карамазов

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Г-н Карамазов, как решихте да се включите в тази кампания, откъде дойде поканата?

- Мисля, че от БЛС са прочели два текста, които бях писал в моя блог за двама мои приятели лекари. Имам рубрика, в която реших да показвам талантливите си и успели приятели в различни области. Оказа се, че имам доста такива. Първо представих д-р Благомир Здравков, той е анестезиолог-реаниматор в детското спешно отделение в Пирогов. Изключително кадърен лекар, на изключително високо ниво. След това направих един текст за д-р Костадин Ангелов, който в момента е директор на Александровска болница, но аз го познавам доста отдавна, защото той беше лекар в „Сървайвър" и без него ние щяхме да сме загубени. Той ни помагаше и психически, защото никога през тези доста тежки месеци, не показа, че имаме някакъв проблем, а проблеми имаше постоянно и то страшно много. Видях го само един единствен път леко уплашен, през останалото време, когато го питахме – Коста, какво става тук, много съм зле, той казваше – не е вярно, изобщо не си зле. С това отношение ни правеше спокойни, въпреки че около нас се случваха тежки неща. Мисля, че така е станала поканата, а, когато разбрах за какво е кампанията, без да се колебая приех. Смятам, че като общество станахме лоши хора - винаги някой друг е виновен за нашите проблеми, ежедневие и когато чуя по телевизията, че се е случило посегателство върху медицинско лице, за мен това звучи невероятно. И съм питал Боби дали наистина е така, но явно особено в Детското отделение хората изпадат в много сериозни емоционални състояние. И това бих го приел – ако детето ти почине, никой не знае как ще реагира. Но когато някой просто се напие и започне да упражнява насилие срещу лекар, е невероятна простотия, но е много характерна за нашето общество. Затова приех да се включа в кампанията, а тя е много хубава – да се снимаш с лекарите си. Аз съм се снимал с моите двама. И ги тормозя страшно много. Когато видя, че досаждам на единия, спирам за известно време и започвам на другия. Те толкова много пъти са ми помагали, че вече съм им казал, че спирам да им казвам благодаря, а някой ден се надявам да имам повод да им благодаря генерално.

- Това ли е шансът за генералното благодаря?

- Правил съм различни неща, но по моите измерения са в пъти по-малки в сравнение с това, което те са направили за мен. Водил съм събитие на Коста, на Боби също съм помагал. Той изнася лекции, защото е може би единственият специалист в България, който може да превозва деца в критично състояние, това е страшно рисковано и прави много конференции на тази тема, но се притесняваше за говора си и искаше да му давам уроци. Аз го слушах и му казах, че няма нужда от нищо, а всичко му е наред.

- Предполагам, че ви се налага да контактувате и с много други медицински специалисти, какъв е портретът на българския лекар?

- И аз като всеки човек се разболявам, ходя по болници, зъболекари, но никога не съм попадал на лекари, които да ме подразнят дори малко. Смятам, че българският лекар генерално е много-много талантлив и има потенциал. Единствената пречка да се разгърне този потенциал напълно и лекарите да се почувстват съвсем добре е ситуацията у нас със здравеопазването. Примерно покрай сериала „Откраднат живот" също познавам лекари. Там се запознах с един възрастен неврохирург, който е наш консултант, и е изключително симпатичен човек. Впечатлил ме е много с историите, които ми разказва – колко години трябва да минат, как се налага да пренебрегваш семейството си, защо няма добри неврохирурзи жени. Просто тези истории са уникално сочни, аз ги помня, когато се появи го разпитвам. Останалите лекари, които ни консултират са от Окръжна болница и виждам как там има доста отделения, които са ремонтирани, като в западна болница и също така влизаш в друго отделение и не можеш да повярваш, че това се случва. Още като влезеш и те хваща една жестока депресия, но това е действителността, която всички тук понасяме и и ме е яд, че българските лекари работят в нея. Според мен те са на много високо ниво, но като самочувствие не са, заради обкръжаващата среда и условията, в които работят.

- А като хора какви са според вас, възможно ли е насилието да е провокирано от някоя лоша дума, неволно казана понякога?

- Всеки би трябвало да знае, че лекарите са странни хора. Аз например Коста и Боби толкова добре ги познавам, че понякога се питам дали са нормални. Боби ме е вкарвал в спешното на Пирогов и аз го питам как издържаш 12 часа тук, аз след половин се депресирам, а ти си там по цял ден. Тоест това означава, че на него там му е уютно и той се чувства супер добре. На мен мозъкът ми това не може да го побере като нагласа и като схващане. Ние, обществото, трябва да знаем, че тези хора са по-специални, по-различни от нас. Не можем да очакваме от тях да плачат всеки ден, те си имат някакви прегради и бариери, с които се защитават. Може би има лекари, които са по-резки, по-безцеремонни, когато ти съобщават новините. Но, ако разсъждаваме прагматично, ще видим, че няма как да са ни душеприказчици, защото те са там да лекуват. Да, би ми станало гадно, ако някой лекар ми каже нещо брутално, но не бих му се разсърдил. Давам си сметка, че няма да упражня агресия, защото не ми го е казал по начин, по който съм очаквал.

- Какво би помогнало на пациентите да разберат по-добре лекарите и да не се стига до такива инциденти?

- Знаете ли, при моята професия хората горе долу знаят какво е да си актьор, какво прави той. Но де факто те не знаят в детайли какво представлява тази професия, колко тежък ми е денят, с какво се ангажирам през него, цялата тази комуникация с хора, излагането пред тях, коства и то много. И когато някой човек на улицата тръгне да се снима с мен без да ме попита, това не ми е приятно и тогава аз ставам не чак толкова добър. И започват да ме обвиняват, че съм бил такъв или онакъв. Но моята професия има много психично натоварване, защото всеки ден се излагам пред публика и когато имам малко лично пространство, и някой се накачули в него без да ме попита, аз също ставам агресивен. Това е сходно и с лекарите. Смятам, че ако хората разберат малко повече за един мой работен ден или един работен ден на Благомир Здравков, те ще научат, че не е токова просто и не могат да изискват невероятни неща от нас – ние сме с тежки професии и няма как да сме толкова приятни постоянно. Ако някой ме помоли да се снима с мен, не отказвам, но, когато го направи без да пита, не ми става приятно. Ако хората си дадат сметка и разберат повече за тези професии, по различен начин ще мислят. Защото ние не можем да сме психолози.

- По-лоши ли сме станали, каква е рецептата, за да станем по-добри?

- Да, според мен сме станали генерално по-лоши. Не проявяваме търпимост към нищо, няма формула как това може да се оправи. Според мен това е балкански синдром, към него допринася и животът, който живеем. Според мен, за да се подпали една искра дори на улицата, не е нужно много. Това може да стане дори на пешеходна пътека, ако някой леко те бутне и това може веднага да прерасне в побой. Хората тръгват първо с агресия, без да помислят дали другият човек не го е направил без да иска. Виждам го по улиците, в колите, по новините. Побоят към лекари е част от побоя на улицата. Вчера гледах едно момиче с обратна ориентация, към което е проявена агресия, а не е имало за какво.

- Към какво бихте призовали хората, за да израстнат в отношението си помежду си и към лекарите, разбира се?

- Специално към лекарите – малко да поразсъждават, да не действат първосигнално, доста често хората не разбират нищо, а е доста лесно да обвиниш лекаря – ама той не направи нищо! Ти откъде знаеш, първо - не си бил там, второ - не разбираш от медицина. Ако има нещо подобно, има органи, които могат да го установят. А това, хората да станат по-добри, не знам каква е рецептата.