Между епилепсията и надеждата

Грижите и борбата са ежедневни, споделя Антоанета Витева майка на Петя

Радостина
Байчева
radost.baicheva@gmail.com

Така ежедневието на Антоанета се завърта изцяло около дъщеря й. Петя расте, пристъпите се променят, на честотата им не отслабва. Заради заболяването си детето има и затруднения с ходенето, заради което се нуждае от рехабилитация. Всичко това я прави не особено желано другарче за игри на детските площадки. Не приемат Петя и в детската градина, не искат да поемат отговорност за дете с епилепсия и в дневните центрове за деца с увреждания, което отново я оставя без социални контакти с връстниците й. Така постепенно започва изолацията, а тя потиска еднакво и малката Петя и майка й, която иска дъщеря й да бъде щастлива.

За първи път в средата на деца на своята възраст момичето попада когато е първокласничка. Приемат я в 6-то помощно училище, където ръководството и персонала решават, че могат да се справят с пристъпите на Петя и тя да започне образованието си. По същото време Антоанета се запознава с хората от Асоциацията на родителите на деца с епилепсия, а дъщеря й намира още свои връстници, с които да общува и играе на сбирките. Това е един от светлите моменти в живота им, в който борбата и трудностите са ежедневие.

„Трудно се живее, когато имаш дете с тежка епилепсия. Единият от родителите трябва да осигури оцеляването, а другия – непрекъснатите грижи. Тежко е, да виждаш как всеки ден детето ти има пристъпи, а ти си безсилен да му помогнеш", разказва Антоанета.

Денят й започва със сутрешния тоалет на Петя. Следва придвижването до училище, а заради затрудненото й ходене е нужно непременно да е с автомобил. Днес момичето учи в една обикновена столична гимназия, защото в помощното училище образованието е до 10 клас. След уроците девойката има нужда от почивка, после идва още веднъж тоалет и останалите дейности до края на деня. Всичко това обаче Петя не може да направи сама, затова е изключително зависима от майка си, която често няма никакво лично или свободно време извън заниманието си на личен асистент на дъщеря си. Тя обаче е категорична, че въпреки всичко, нито за миг не е помислила да изостави детето си. Казва, че силата й да продължава да се бори ден след ден идва от любовта.

Днес Антоанета е щастлива, защото е сбъднала една своя мечта – да ходи на работа. Всеки ден тя прекарва по 4 часа в Асоциацията на родители на деца с епилепсия. Както обаче подчертава, в случая не са важни парите, а възможността да излезе за малко от омагьосания кръг на ежедневието си и да се почувства пълноценен човек.

Надява се скоро и Петя да има щастието всеки ден да общува в връстници и да учи важни умения за живота в новия център, който асоциацията изгражда. Надява се не само заради дъщеря си, а и заради всички родители като самата нея. Той ще даде възможност на повече хора, които днес живеят в този тежък ритъм на лични асистенти на децата си, да имат поне по няколко часа на ден, за да свършат неотложни дейности свързани с документи, ТЕЛК комисии, рецепти. Или дори да започнат почасова работа.От друга страна за децата и лицата с епилепсия този дневен център ще даде възможност за работа със специалисти, рехабилитация , арт терапия и придобиване на различни умения. Много важен е и факта , че там те ще бъдат в средата си за повече време и ще могат да общуват по-пълноценно.