Имайте упование в Бога и не се страхувайте от нищо

Съвременният човек остава трепетно буден да търси смисъла, все повече хора се завръщат в Църквата, каза отец Добромир Димитров

Мила
Мишева
mila.misheva@gmail.com

- Всяка година Църквата ликува и иска всички хора да се радват, тъй като се е родил Спасителя на света, Господ Иисус Христос. Това ликуване е същото, което витлеемските пастири слушаха от ангелите , когато се покланяха на Богомладенеца: "Слава във висините Богу , на земята мир, между човеците блага воля" (Лука 2:14). Защо ни е нужен Спасител? - мнозина ще попитат. Защо това събитие, което проповядва Църквата е толкова важно днес за човека от 21 век? Не е ли станало единствено за овчарите и древните народи?

Всеки от нас лесно би видял, че колкото и да се говори за еволюция на човека и обществото, човешки права и ценности, ние живеем в епоха, в която човешката личност продължава да бъде потъпквана, поробвана и остава обект на грандиозни манипулации.

За чудовищната липса на радост в съвремието ни е достатъчно е да се запознаем със социологическите изследвания, които говорят за самотата на човека в модерното общество и неговата беззащитност. Парадоксално е, че въпреки използването на мобилните технологии и активността на модерния човек в социалните мрежи, добрият стандарт на живот, който е несравним с стандарта преди 100-200 години, ние не сме щастливи. Съзнаваме, че сме все още толкова крехки, колкото и преди макар и обградени от "всемогъщите" технологии, кариера и успехи. Ние викаме с думите на многострадалният Йов: "Ала човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре" (Иов 5:7)

Поради това съвременният човек остава трепетно буден да търси смисъла на своето съществуване и отговор на страданията, греха и смъртта. Такъв търсещ дух ще разбере, че е трябвало да се случи нещо радикално в човешката история, сам Бог да дойде в плът, да ни приближи до себе си, да вземе човешко тяло(природа); да страда; да умре; да възкръсне и да ни спаси от тлението и смъртта. Затова се радваме и възпоменаваме това събитие, че Бог се ражда от Дева в пещера и ляга в яслите на безсловесните животни, кротък и смирен.

Само една странно движеща се звезда, трима мъдреци-астрономи от Изток и ангели явяващи се на пастирите издават, че този младенец е различен от всички останали деца. Тези явления разтърсват Иудея и стават начало на още по-чудесни събития.

Поради това и ние съпреживяваме станалото преди повече от 2000 години и разбираме, че макар това да се случило като отдавна, то е станало конкретно и за нас, тъй като;" Иисус Христос е същия вчера, и днес, и во веки." (Евр 13:8)

- Вие служите в Българската църковна община в Кент, Великобритания, как усещате празника в България, по-различен ли е той и в какво?

- Празникът е събитие, и то е в пълнота единствено, ако го съпреживеем като общност, като Църква(събрание). Той не зависи толкова, къде се намираш по света, а зависи с кого възпоменаваш случилото се, а именно това най-силно се усеща в богослужението на Църквата. Поради това тук в Англия православните общности се събират заедно на Литургия и макар далеч от родните си места се радват заедно, независимо от националността и положението си в обществото.

Има ли разлика между християните в България и Англия, каква?

- Ако говорим за християни, то трябва да дадем дефиниция какво за нас е да бъдеш християнин. Ако това е само белег на нашата национална принадлежност т.е. ние сме християни, защото сме българи, сърби, гърци, румънци и т.н. , то празнуването ни би било белег на етноса. Както това става в чужбина, събираме се единородни, пеем български песни, спазваме българските традиции, готвим български гозби, радваме се, тъй като сме от един етнос и говорим един език.

Но, ако за нас християнството е нашата идентичност, независимо от етноса, то нещата стават доста по-различни. Вече имаме съзнание, че Христос е нашата идентичност, а етносът е социална принадлежност т.е. ние имаме отговорност към народа си, на когото трябва да благовестим с дела, думи и най-вече с радостта, че сме християни. Смятам, че не толкова народните песни и танци, традиции и език са ни запазили като народ през вековете, а именно християнството като жива вяра, като изповед с дела и думи. Тази вяра първоначално е създавала и танците и музиката, и развива езика и цялата ни културата. Самата дума "култура" произлиза от думата култ – служение, религиозни действия и изкуство.

- По-добри ли са чужденците от българите, а българите, когато са в чужбина? Защо?

- Не мога да кажа , че чужденците са по-добри от българите или обратно. Не смятам, че в българите в чужбина са по-различни от тези в България. Всеки човек е уникална личност и е много трудно да категоризираме хората. Аз лично се придържам към нещо, което прочетох преди години в книгата "Св. Силуан Атонски" на отец Софроний Сахаров. Там се казва, че св. Силуан не делил хората на добри и лоши, а на такива , които са познали Бога и такива, които не са го познали. Това стана критерий и за мен. Човекът е изключително сложен и не можем да го категоризираме, да го вкараме в рамки. Човекът е тайна.

- Смятате ли, че материалното благополучие има връзка с ценностите на един човек, на общество. Каква е тя и какво казва Библията по въпроса?

- Материалното благополучие не е критерий за ценностите. Често то може да стане повод за гордост, егоизъм и самодостатъчност, поради това и Христос казва, че богатия човек трудно се спасява, и че "по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие." (Лука 18:25). Но в Писанието е казано, че и бедният не означава свят човек, той може да е беден поради греховен живот, мързел или гордост: " И три вида човеци намрази душата ми, и много ми е омразен техният живот: горделив сиромах, лъжлив богаташ и старец прелюбодейник, ослабващ в разсъдъка." (Сир. 25:3-4). Ето тук в случая виждаме, че бедността не е критерий за святост.

Разбира се, ако едно общество е материално богато, то може да компенсира донякъде духовната си бедност, чрез изкуство, култура, зачитане на правата на личността, но ако едно общество е и духовно и материално бедно, то тогава репресиите към човешката личност ще се увеличават.

- Как смятате българинът се приближава или отдалечава от Църквата и съответно какви са причините? Има ли какво да направи Църквата, така че повече хора да са в храма, има ли пропуски в това отношение?

- Моите лични наблюдения са, че все повече хора се завръщат в Църквата, но остава и отговорността, какво Църквата би направила за тях, какви отговори би дала на въпросите им. Ако тя се възприема като институция извършваща религиозни услуги, то тя няма да има особена роля в живота на българина. Тук се сещам за Фридрих Ницше, който виждайки нихилизма в протестантството по неговото време заявява, че "Бог е мъртъв!". Колкото и да е скандално твърдението му, то можем да го разберем, тъй като по онова време, Ницше не виждал Христос в представителите на духовенството и в живота на християните. Това е опасността и днес, Църквата да се възприема единствено като институция, музей на старини и красиви традиции и ритуали.

Ако, обаче ние сме носители на Христа в ежедневния си живот и живеем Евангелието, участваме в църковните тайнства, то Църквата ще се припознава като жива общност, като Тяло Христово, в което се освещаваме, живеем, преодоляваме греха и смъртта. Всичко това би дало плодове във всяка една сфера на българското общество и би последвало ново Възраждане, далеч по-добро от онова , което вече се е случило преди няколко века.

- Общественият живот е динамичен и провокативен-войни, атентати, глобални затопляне, напредък на медицината, който поставя много въпросителни. Има ли роля тук Църквата?

- Църквата е призвана да казва Истината, независимо от превратностите на историята, политическите режими и събития, но това не трябва да става институционално, а пак казвам, това трябва да става, чрез Евангелието, чрез начина на живот на християните. Ние не вярваме в утопии и не можем да направим на земята рай, чрез политически платформи и управление, но можем да попречим тя да се превърне в ад, чрез живота на християните, а това е изключително обнадеждаващо.

- Много често се правят сравнения с Римокатолицизма, където Църквата развива много по-активна социална дейност-кухни за бедни, приюти, болници, домове за деца, училища. Седи ли встрани Православието от тези традиции и защо, достатъчно застъпено ли е това в България?

- Православната църква не трябва да бъде разпознавана като социална институция. Нейната функция, колкото и да е парадоксално, не цели нахранването на гладните, обличането на голите или лекуването на болните. Тя се простира отвъд историческото време, нейната цел е спасението на човека от греха и смъртта. Разбирам, че това звучи абстрактно, но, примерно, ако в социалната сфера държавата се грижи добре за бедните, болните, голите и социално слабите, а  Църквата прави това по-зле от държавата, то нейната идентичност не би ли станала ненужна? Разбира се, не казвам, че Църквата не трябва да се грижи за бедните , болните и страдащите. Да, тя трябва да прави това, но тези функции не са нейната идентичност. Тя е място, събитие, Литургия (λειτουργία – от гръцки буквално означава дело на народа), където Господ Иисус Христос се съединява и общува с човека. Познавам много православни свещеници, които тайно, далеч от светлините на медийните прожектори, извършват своята социална мисия, за да може Господ , който вижда в тайно, да им въздаде наяве. (Ср. Мат 6:6) Поради това Православната църква за разлика от Римокатолическата има съзнанието за друга мисия, мисия простираща се отвъд времето и пространството.

- Наскоро след многократни призиви от здравно министерство Светия Синод излезе със становище, че благославя донорството, но при определени условия и дори поискаха законодателни промени. Каква е вашето мнение по темата?

- Българската православна църква винаги е призовавала активно за донорството, най-малкото със своите кампании за кръводаряване през годините. Основание за това можем да намерим в думите на Господа, че "Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели" (Иоан 15:13). Под думата душа, Църквата разбира "живот", тъй като в еврейската традиция живот и душа е едно и също. Поради това поисканото становище също беше положително и подкрепя донорството във всичките му форми, но в него се наблегна, че това би трябвало да се извършва при строго спазване на фундаменталните биоетични принципи, категорично установяване на мозъчна смърт, координация чрез националните трансплантационни центрове в България и писмено съгласие за донорство от страна на донора или близките му. Всичко това беше формулирано, за да може донорството от една страна да бъде припознато като свободен избор, "съзнателно съгласие" на донор(дарителя) и неговите близки (а не "не-възразяване"), а от друга да бъдат предотвратени вероятни грешки поради невнимание и дори опорочаване на смъртта. Поради това Църквата изисква гарантиране и точното спазване на приетите международните критерии на диагностиране на мозъчна смърт.

- Говори се много затова колко е важно да мислим позитивно, да не се стресираме, защото мисълта контролира тялото ни. Има ли резон в тези схващания и всъщност имат ли те духовен корен?

- Позитивното мислене според българския психиатър д-р Николай Михайлов е "метафизика за домакини", а д-р Пламен Димитров говори, че е цяла индустрия целяща "примитивизация и инфантилизация на населението". Лично аз се съгласявам с тях и мога да кажа, че то е продукт на консуматорското ни общество, целящо да си внушим колко сме успешни, добри, красиви и умни. Подчертавам "да си внушим". Истината е, че човек трябва да има съзнание за своите ограничения, а дори бих казал и страсти(греховни навици) и да се бори с тях, а не да ги подхранва. Егоизмът и индивидуализмът винаги са били зло, което ни пречи да обичаме и общуваме, да реализираме себе си като личности. В Църквата поради това съществува и покаяние, което означава буквално промяна на ума, преумление, ставане когато сме паднали, промяна на начина на живот. Нещо изключително важно, ние знаем, че не можем да направим това само с нашите слаби сили, а ни трябва помощ, помощ която в Църквата наричаме Божията благодат. Това всъщност е и християнския живот, усъвършенстване в добродетелите чрез свободната ни воля и Божията помощ. Аз мисля, че това е далеч по-добро отколкото позитивното мислене.

- Какво ще пожелаете на нашите читатели през Новата година?

- Бих пожелал да имат мир, радост и любов. Да имат упование в Бога и да не се страхуват от нищо. Нека светлината на Богомладенеца, родил се във Витлеем да озарява жизненият им път през Новата 2019 година. Честито Рождество Христово!