Болката предупреждава за опасност

Болката е субективно сензорно или емоционално изживяване, свързано с актуално или потенциално тъканно увреждане. Наличието на съзнание може да определи стимула като неприятен, казва доц. Господин Димов. Съществуват различия в индивидуалния отговор на болка, които се определят от генетични особености, интелектуално ниво и културни особености, възраст и пол. Има хора, които се раждат без чувство за болка заради мутации в определени гени. Други промени в същите гени пък предизвикват силно усещане за болка. Върху възприятията ни обаче влияят и нашето настроение, спомените, околната среда.

Някои групи пациенти изискват особено отношение, сред тях са децата, хората в напреднала възраст, пациенти със затруднена комуникация. Като цяло болката е по-често срещана при жените. Те са по-предразположени да изпитват по-силна болка при хронични заболявания като рак. Освен това редица диагнози са по-характерни за тях – синдромът на хроничната умора, ендометриозата, фибромиалгия и др. При малчуганите пък е нужно по-специално внимание, тъй като те не винаги могат да опишат къде и как ги боли.

Болката се дели на няколко основни вида. Острата е предупреждение за внезапно настъпваща опасност. Нейната крайна цел е да съхрани целостта и хомеостазата на индивида (тяло, организъм и психика), обяснява доц. Димов. Тя обикновено сигнализира за тъканно увреждане, води до нарушена подвижност на засегнатата структура и нейната имобилизация. Всичко това осигурява възможности за подобрено възстановяване на засегнатите части в организма. Наред с това тя има и нежелани ефекти - страдание, лоши спомени за периоперативния период, нарушаване на нормалния сън и възможност за хронифициране. При острата болка има риск от поведенчески нарушения при децата за дълъг период след операцията - до 1 година.

Други видове са болката след травма, при раждане, в гърба, главоболието. Хроничната болка например е следоперативна и продължава повече от 3 месеца след интервенцията, казва доц. Димов. Тя може да бъде и мускулоскелетна, да се дължи на злокачествени заболявания, остеоартрит, ревматоиден артрит и др.

За да се пристъпи към лекуването на болкта, тя първо трябва да се оцени при покой и движение. В интензивното отделение болката се оценява отначало на 10-15 минути, а след намаляването й на 1-2 часа, казва доц. Димов. В хирургичното отделение преоценката е на 4-8 часа. Правилното документиране улеснява лечението, добрата комуникация и контрол на качеството. Обръща се особено внимание на рисковите пациенти. Неочакваната силна болка, съчетана с нарушения в жизнените показатели (хипо/хипертония, тахикардия, повишена температура) трябва да бъде незабавно уточнена. Проследява се оперативната рана за инфекция или дълбока венозна тромбоза. При много силна болка се пристъпва направо към обезболяване, без да се прибягва до начална оценка, добавя специалистът. Други членове на семейството могат да бъдат включени в процеса при необходимост.
За оценка на болката се използват специално изработени скали. По този начин се осигурява възможността всеки от лекуващия екип „да говори на същия език" относно интензитета на болката. Сведенията се събират при възможност от самия болен.

Лечението на болката в съвременната медицина е много променено. Докато преди се целеше успокояване на болката, сега се цели изпреварващо обезболяване, още преди тя да започне, обяснява доц. Димов. Причината е, че веднъж започнало, премахването на неприятното усещане е значително по-трудно. Уместно е адаптиране на дозите на използваните опиодни аналгетици спрямо всеки отделен пациент - индивидуализиране на дозировката. Използва се комбинация от различни медикаменти, а не монотерапия - това осигурява успех при използване на минимализиране на дозите, което дава възможност за избягване на нежеланите ефекти, добавя той. Лечението обаче има и нежелани ефекти. Обезболяването може да доведе до степенни промени в съзнанието, следоперативно гадене и повръщане, потискане и животозастрашаващи промени на дишането и на кръвобращението при нестабилни пациенти, сърбеж по тялото. Ето защо приложението на тези техники и комбинации от медикаменти трябва да се извършва под строг медицински контрол в ранния следоперативен период, казва доц. Димов.

В неговото отделение е разработена програма за борба с болката. Тя има две насоки: борба с острата болка в периоперативния период и обезболяване на раждането. Това създава условия за подобряване на качеството на живота, намаляване на заболеваемостта и риска от възникване на усложнения в периоперативния период, казва той. Също така се създават условия за бързо възстановяване след оперативна интервенция и се намалява продължителността на хоспитализацията.

Пътят на болката в организма ни   Сигналите на болката от главата и лицето директно отиват в мозъка, където стигат до таламуса. В него се обработва и разпределя информацията от сетивните органи. Така ние разбираме къде ни боли, колко силно, както и какво да направим, за да спрем болката. За щастие в мозъка ни има и система, кояти ни помага да намалим неприятното усещане. Това става като по обратния път се пращат сигнали до гръбначния стълб, които подтискат интензитета на болката. Веществата, които нервната ни система използва в тази сложна комуникациия се наричат нервотрансмитери. Те се освобождават от неврони в пространството между два неврона. Когато достигнат до клетката, при която са пратени, те се захващат за специални белтъци по нея, наречени рецептори. Така те отварят или затварят възможността през тях да премине сигнала за наличието на болка до следващата „станция". Един от най-интересните трансмиери за учените е глутаматовият. Той играе централна роля в нервната система и предаването на усещането за болка. Затова се търсят лекарства, които да блокират рецепторите за този трансмитер и така да се спре усещането за болка. Норепинефрин и серотонин са други трансмитери, които помагат да се подтисне усещането за болка от наранявания и възпаления. Опиоидите са група невротрансмитери, които подтискат болката и увеличават удоволствието, те се освобождават от неврони в мозъка ни. Енкефалините, динорфинът и ендорфинът са част от собствените ни „убийци" на болката.