Ако няма вяра, човек остава в безсмислието

Какво от това, че си се въздържал от храната през поста, след като си показал озлобление спрямо ближния, казва отец Ангел Ангелов

Снимка: БНТ

Мила
Мишева
mila.misheva@gmail.com

- Църквата е отредила преди всеки голям празник, да имаме период от 40 дни, през който да се обърнем към себе си, да видим как сме се държали с нашите близки и до каква степен сме изпълнили завета на Нашия Господ Иисус Христос. Затова съвсем естествено, преди това събитие, когато Бог идва в плът на земята, приема човешката природа и става един от нас, за да ни изкупи чрез собствена си смърт и да победи смъртта, ние отново да влезем в това мистично настроение. А то е именно обръщане към себе си, към близките. Когато молитвата ни е засилена и всичко това е съпроводено с едно лишение. Едни дни, в които си припомняме Евангелието, цялата Небесна Етика и страним от животинската храна, което в никакъв случай не бива да се възприема като диета. Много хора мислят, че влизайки в пост ще отстранят от себе си някой друг излишен килограм. Ни най-малко това е целта. А и по време на пост се набляга само на растителна храна и чисто физиологически това е невъзможно.

- От какво тогава трябва да се „лишим", извън храната?

- Преди навлизането в Светата Четиридесятница преди Великденския пост има онази велика вечер на опрощението, когато взимаме прошка от всеки, преди да влезем в пътешествието на 40 дневния пост. Сега, при Рождествения пост, тази вечер на всеобщото опрощение, я няма. Но, за сметка на това, винаги влизайки в пост, ние искаме прошка от всички, които са около нас, които по знайни и незнайни начини сме  оскърбили. Защото този период е период на осъзнаване. Хубаво е, че Църквата е дала тези 4 периода. Колкото до Рождествения пост. Той е облекчен, защото с изключение на периода от днес до 21 декември, когато е Въведение Богородично и без сряда и петък, ние можем да консумираме риба, морски дарове и безгръбначни животни като миди, охлюви и т.н. Така че този пост до известна степен е облекчен. Ние очакваме най-радостното събитие. Тогава, когато Бог ще дойде при нас. Неговото рождение от жена, т. е. чрез човек ще дойде Бог. От практиката ми на свещеник, това, което обаче съм разбрал е, че повечето хора възприемат поста само като ограничение на храна. Така не ставаме по-добри, а точно обратното. Понякога ставаме по-лоши. А целта е друга. Да обичаме Бога и ближния, така както Той ни е възлюбил. Това по някакъв начин го изтърваваме. В този период, в който очакваме радостта на Коледа, сякаш все по-малко се задържаме в храма. Все повече търсим онова, с което ни привлича Коледа –тържествата. Не се замисляме сякаш толкова за тази мистична нощ, колкото за нощта на чисто човешкото тържество. Ако подходим по този начин, то това в никакъв случай не е пост. Постът е осъзнаване на даденото събитие и затова ни е даден немалкият период от 40 дни. Но не е истина, че само през поста трябва да бъдем отговорни. Но този период ни е даден затова. Защото често в ежедневието си го забравяме – ние сме груби спрямо децата си, спрямо родителите си, спрямо колегите си. Нямаме тази критичност, имаме самомнението, че в повечето случаи ние сме прави, а другите не могат да ни разберат. А постът е даден за това, да погледнем себе си. Много хора ще кажат, че се познават. Но това не е истина, защото в дадени моменти и ситуации се учудваме как реагираме с такава голяма злоба и колко всъщност нечестно постъпваме спрямо приятелите си. Ето този период е затова. Да успеем да отстраним всичко, което сме изградили в предишното ежедневие и сега да положим основата на нещо ново. А най-важна е добротата.

- Какво ни пречи да бъдем добри?

- Ние българите изтъкваме, че сме силни индивидуалисти, но това говори за липса на отговорност. Защото, когато влезем в обществото, трябва да се съобразяваме с другите, с ближните. Да разбираме тяхната болка, а в повечето случаи сме егоисти. И този егоизъм заслепява очите ни и забравяме да правим добро.

- Св. Йоан Златоуст е казал "Каква ни е ползата, ако се въздържаме от ядене на кокошки и риба, а хапем и ядем братята си". Какво трябва да ни говори това?

- Въздържаме се от месо, ядем хора. Пак ще направя паралела с вечерта на опрощението преди Великия пост и е естествено и преди този пост също да поискаме прошка. Много е трудно, когато ближният по всякакъв начин се е стремил да те нагруби и ти в един момент именно от него да поискаш прошка. Това е величието на Христовото учение или това е величието да си християнин. Да пренебрегнеш обидата и с любов да постъпиш към този, който през цялото време те е унижавал. Знам, че е много трудно и че в повечето случаи това „Простено-прости, звучи напълно механично, но вярвайте в това, че има хора, които носят голяма истинска любов и които са пример за всички нас как трябва да обичаме. Така безрезервно и истински, съвсем реално, така както ни е показал само Господ Иисус Христос. Преди всичко са важни взаимоотношенията между нас. Цялата химнография на Църквата в този период е изградена по този начин. Очакването на събитието и разбира се поведението на християнина, което той трябва да покаже не само в Църквата, а въобще сред обществото. Това е най-важното. Повечето хора съумяват и издържат един пост, лишават се от предизвикателствата на храната. Но какво от това, че си се въздържал от животински продукти, след като си показал озлобление спрямо ближния, спрямо другия. Не забравяйте, че Христос казва, че трябва да обичаме и враговете си. А това наистина е трудно.

- Как трябва да подхождат болните към поста?

- Църквата е благосклонна, ако има хора със заболявания, за които се изисква силна храна или болести, за които е необходима консумацията само на меса. Те трябва или да не постят или да са на т.н. бял пост, при който се позволяват млечни продукти и се изключва само месото.

- Постът всъщност трябва да е съпровождан от изповед и причастие. Има хора, обаче, които не могат да направят тази крачка по някаква причина. Какво ще им кажете?

- Всеки един свещеник ще каже – няма нищо страшно. Това е идеята, идете, потърсете своя изповедник, вярвайте, че ще го откриете и разкрийте пред него своята душа със съответните прегрешения. Това е така, но все си мисля, че има време, когато човек вече е достигнал до момента да не може без изповедта. И колкото и да е слушал преди това –„Да, идете в църквата, потърсете своя духовник", всъщност някаква вътрешна нагласа го изтегля към Църквата и по този начин влиза в тайнството на изповедта. Това е някаква тайна.

- Чудо?

- Да, чудо е. Аз съм ги изживявал тези неща. Толкова хора, които са били така далеч от Църквата и стигат до изповедта. А това е толкова интимно тайнство. Остава между свещеника, християнина и Бога. И в тази интимност човек доста трудно се разкрива в пълнота.

- Обръща ли се българинът по-често към Църквата, към Бога. Какви са наблюденията ви през последните години?

- В Църквата има млади хора и това е голямата радост. В храм „Св. София", в който аз служа, идват много млади хора, но ако се направи процентно съотношение за целия град колко са, може би ще са малко. Но надежда има. Защото тези млади хора са много активни. Те живеят с тази Църква, всяка неделя идват, след това остават, познават се, изградили са своята общност. Taка че това е надеждата. Стряскащо е, обаче, че хората, които по някакъв начин са минали през онзи режим, през който постоянно се говореше за атеизъм, много трудно се връщат в Църквата или гледат с една насмешка на всичко онова, което става там. Но, надежда има и тя е напълно естествена.

- Някои хора обаче имат укор и недоволство, че Църквата е далеч от тях, че духовниците не успяват да се доближат и привлекат обществото. Оправдана ли е тази нагласа и има ли резон в нея?

- Един голям писател беше казал, че това, че упрекват Църквата затова, че е далеч от света, означава, че Църквата е нещо добро, защото светът не е чак толкова добър. В повечето случаи критиката е напълно оправдана. Аз вярвам в това, че не сме сторили всичко, което трябва да направим, така че в храма да влизат все повече и повече хора. Странното е, че тези, които критикуват Църквата, никога не са били в нея. Църквата не е учреждение на забавата, не бива някой да си мисли, че ние ще забавляваме. Църквата е богочовешка. Това, което може да се получи в нея е надеждата за вечност. Защото светът винаги предлага нещо с граница, поне до нашата смърт.

- Напоследък се забелязва увеличаване на хората с психически заболявания. Депресията и тревожността също стават все по-разпространени. Това е болест на тялото или на  душата?

- Болестта на тялото е болестта на душата. Тя е в цялата натовареност на деня, когато не можем да се замислим върху красотата на този свят, бързайки да изпълним задачите. Тогава страда душата ни, но по този начин страда и цялото тяло. Все повече хора са преуморени не толкова от физическото, което са сторили като усърдие, а от притеснението в мислите си. Желанието да се реализираме, да угодим на другите, да пренебрегнем истината. Всичко това ни травмира и най-вече усещането за безсмислие в света. Т.е., ако няма вяра, човек остава в безсмислието.