Няма как да има реформа без съгласието на ГЕРБ и БСП

Детското здравеопазване в България е оставено на произвола на съдбата, там няма недофинансиране, а тежки дефицити, казва д-р Таня Андреева

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Д-р Андреева, два варианта за реформа се сложиха на масата, вече ще има и вот на недоверие. Защо толкова бързо се стигна до негативна развръзка?

- Нямам представа какви точно са мотивите на БСП за вота на недоверие, но за мен по-важна е реакцията на обществото – лекарското съсловие, застрахователите, които се предполага, че ще бъдат част от този модел. Това ме плаши много повече отколкото политическите реакции. Когато се прави предложения за реформа, тя трябва да бъде изговорена с всички участници. Оказа се обаче, че малко преди представянето й застрахователите не знаеха каква ще е тяхната роля, как това решение за допълнителна вноска ще покрие очакванията за големия размер, който те ще трябва да плащат за диагностика и лечение на пациентите. Притеснително за мен е и доплащането от страна на пациента до тази гранична стойност от 700 лв. Има няколко неясни момента. Защо добросъвестните осигуряващи се пациенти ще трябва да доплащат. Какво се случва с хората, които не могат да си го позволят. Защото в България извън социално слабите безработни, за които държавата ще плаща, голям проблем са така наречените „работещи бедни" – хората, които работят, но не могат да си осигурят минимум на живот, какво остава да доплащат за лечение. За мен това сочи, че държавата абдикира от здравната грижа. Смятам, че по-разумният вариант е да има един основен пакет, който касата да заплаща напълно и който да се регламентира от министъра на здравеопазването. В него трябва да са социално значимите заболявания, хроничните незаразни болести, като сърдечносъдовите, онкологичните, неврологичните, белодробните, които са много голяма група. Най-често те хронифицират и завършват с летален изход. Това би показало, че държавата има политика към нас. Но когато тя ти казва, че ще заплати от твоите вноски определен процент, какъвто и да е той, а останалото ще трябва всеки да си доплащаш, за мен означава, че някой иска само да опази бюджета на касата.

- Основната идея на министъра е с тази реформа да ограничи доплащането, смятате ли, че това ще се постигне с модела, който се предлага – визирам задължителното допълнително застраховане?

- Смятам, че моделът, който съществува все още има резерви, така че да внесе финансова стабилност и да не се налага кешово доплащане от страна на пациента. Все още не са направени няколко неща – първо равнопоставеност в остойностяването на дейностите и медикаментите, които купуват общинските, държавни и частни болници. Не може в общинските една дейност – да кажем раждането да струва 600 лв. и да се дават още 900 лв. за избор на екип, а в една частна да се стига до доплащане от над 2000 лв. Това са огромни разлики, те не са в 10-20 процента, а в пъти. Това означава, че правилно не са остойностени клиничните пътеки, защото и досега не се знае колко струва не само труда на лекарите, но и на медицинските сестри, на лаборантите и т.н. Заради това България има сериозен проблем с кадрите, ако искаме да имаме лекари, те трябва да бъдат добре заплатени, за да не се чудят как да работят на пет места или да вземат пари под или над масата. Базата в болниците вече е на добро европейско ниво, но трябва да се спре източването, за което се говори. Проблемът е, че то се случва пред погледа на министерството и държавата с тези високи цени, които пациентите доплащат. Пътят минава оттам – да се види всяко нещо, което се прави колко струва, да се осигури в достатъчен обем, така че да има добра грижа и лечение на пациентите. Защото всяка една хоспитализация, усложнение или инвалидизация налагат много повече ресурс в бъдеще, за да бъде пациентът в добро състояние. Сега всичко минава през това през каква по-скъпа пътека да бъде приет пациента и кога да си тръгне, за да не струва много на болницата. А трябва да обърнем модела – когато приемем един пациент, колко време му е необходимо, за да бъде излекуван и да бъде здрав. Това има своя социален и икономически ефект и е по-добро и за болницата, защото няма да се налага често да бъде приеман. Но днес като че ли е по-изгодно хората да се приемат по-често, за да може болниците да трупат печалба. Това е абсурд, един Франкенщайн, който минава през здравето на хората.

- Години наред говорим за това остойностяване, защо не се прави, къде е проблемът?

- Проблемът е многопластов. Аз самата като министър, както и колегите преди мен и след мен, са започвали да работят по този въпрос, но няма приемственост. Навсякъде по света има методики, не е нужно да измисляме нещо сами, ако не се чувстваме подготвени за това. Може просто да се вземе методика, по която да започне да се работи. Защото всеки министър идва със своите идеи, престоява кратко обикновено на поста си и един процес, който е започнал, не може да завърши, защото това изисква време. Трябва да се изчисли ефекта, до който ще доведе промяната, а не само да се създаде. Освен това смятам, че има намеса на лобита, които са сред лекарското съсловие, фармацевтичната индустрия. Ако погледнете разходите на болниците, ще видите, че в лечебни заведения с един и същ профил има лекарства, медицински изделия, които се купуват на различни цени и разликите са в пъти. Това означава, че вървят някакви индивидуални договорки. Ако може една болница да купува лекарство на Х лева, защото трябва да е в друга на 10 пъти по-висока цена. Затова трябва да има някакъв таван, който да не може да се минава и той да важи и за дейностите, не само за лекарствата и изделията. Тогава ще можем да си направим сметката какви пари трябва да влязат в системата. Защото сега всички казват, че трябват повече, но колко. За 20 години бюджетът на касата се е увеличил в пъти, а нивото на качеството и грижата не е по-различно. Така че колко повече.

- Ако ножицата за раждане между държавна и частна болница е от 1500 лв. до над 2500 лв., къде по-скоро е реалният таван в този диапазон?

- Реалното остойностяване на клиничната пътека е над сегашното остойностяване, но винаги по-реалистични са сметките на държавните и общинските болници. В тях е по-сериозен и контрола, ако някой се отклони малко от нещата, винаги може да се сложи стопер. Проверките на прокуратурата и другите органи обикновено също са в държавните болници. Нека да има равнопоставеност независимо от собствеността.

- Как ще се остойности лекарския труд, след като цената дори на един преглед варира от 20 до 700 лв., съсловието ще успее ли?

- Нямаме друг избор. Съсловието трябва да се обедини и махне тази голяма ножица, която е въпрос и на морал, не само на лична преценка за професионализъм, защото познавам изключителни лекари, които са по-скоро в долната референтна стойност на този разкрач. Ако съсловието не се обедини, никой не може да го направи. Министърът не може сам.

- А не е ли точно това проблема – че съсловието не иска?

- Толкова по-жалко.

- Реформата, която предложи министър Ананиев е само в приходната част, не трябва ли да се започне с преструктуриране на болничната мрежа?

- Тази реформа е по-скоро във финансовата част, но не показва политики. В България има няколко неща, които се набиват в очи. Първото е броят на болниците. Второто е, че хората не знаят, когато имат проблем къде да отидат. Ако получат инсулт, знаят ли дали има невролог в най-близката болница. Хората трябва да бъдат по-добре информирани, трябва да знаят къде са добрите специалисти, къде ще получат най-добрата грижа за здравето си. Много е важно да имат равна възможност да се лекуват. В България е претъпкано с лечебни заведения в големите градове, но в малките населени места, където има една болница, понякога дори няма лекар по някои специалности. Дори във филиалите за спешна помощ има по един лекар и ако той е в линейката, няма кой да им помогне. Освен това хората вече отказват да плащат, ако нямат добър продукт. Подходът - плати повече, е грешният. Първо направи модерен и добър продукта, който предлагаш, тогава поискай повече пари. Единственото добро е, че има идея да се вкарат частни фондове, тук е въпросът дали ще е задължително или доброволно осигуряване. Аз лично съм привърженик на доброволното, защото всеки сам има право да прецени кой и как да пати за него в случай на нужда. Понякога застрахователите са много педантични в опита си да дадат по-малко пари за извършена услуга. Хубавото е, те ще могат да избират болниците, с които да сключат договори и тогава те ще изберат по-добрите, за да плащат по-малко за рехоспитализации.

- Защо държавата се препъва в това да регулира броя на болниците и разпределението им?

- Защото няма политическа воля за това. Защото един министър, колкото и да иска, не може да го направи, натискът да издаваш разрешителни е ужасяващ. От депутати, от познати, дори приятели, от различни представители на съсловните организации, включително синдикатите. Когато се прави нещо, първо на масата трябва да седнат всички и да се разберат. Иначе няма смисъл. В днешно време парламентарното представителство е такова, че няма как една партия да направи нещо без подкрепата на друга голяма партия. В случая това са ГЕРБ и БСП. Трябва да се разберат двете големи или трите, ако има толкова и тогава да се действа.

- Какви са очакванията ви за съдбата на реформата?

- Смятам, че тя няма да бъде приета. Не може да бъде реализиран този вариант, защото няма съдействието на застрахователите, на пациентите. Може би от нея най-доволни биха били болниците, но, ако пациентите не са съгласни, това няма как да мине. И под пациенти разбирам всички нас, а не пациентските организации, в които обикновено членуват трима души – говорителят, майка му и баща му, което на мен ми говори, че те участват в някаква фирма на лобизъм.

- А доколко възможна е изобщо някаква реформа в здравеопазването, някога?

- Трябва на масата да се чуят всички идеи, защото всеки министър се опитва да убеди всички в собствената си правота. Но по един начин изглеждат нещата, когато си там, а и като човек, който е бил, мога да кажа, че министърът на здравеопазването е в пряка зависимост от този на финансите. Няма да забравя, когато трябваше да актуализираме бюджета на НЗОК с 230 млн. лв. на каква атака бях подложена и от свои и от чужди – плащаше се за публикации, звънеше се по телефона.

- Каква е степента да седнат всички на една маса и да се разберат?

- По-скоро съм песимист.

- И како означава това за българския пациент?

- Не е добре, това виждаме и по здравните показатели, които не са се подобрили съизмеримо на инвестициите в здравната система. Най-стряскащото е, че няма поглед и грижа за детското здравеопазване, а те са утрешното ние. Ако сега не провеждаме профилактика, пропускат са първи симптоми, преминава се в хронични състояния и се влошава целия живот на децата. В единствената специализирана детска болница, която е в София, за спешност не се заплаща, КП са едни от най-ниските в страната и абсурдите стигат до там, че при цена от 300 лв. има заложено изследване със скенер, което само по себе си струва 350 лв. Там не говорим за недофинансиране, а за тежки дефицити с отрицателен знак. И след 20-30 години тези дечица ще бъдат болни хора и тогава не 4 милиарда, а четири пъти повече ще се дават и пак ще говорим, че не стигат. Защото, колкото е по-болна една нация и минава през болниците, а не през извънболничната помощ, толкова по-голям ресурс отива за лечение. Затова фокусът трябва да е обърнат, както е в света. За съжаление нашата система се превърна в система на болниците.