Едва 17% са "за" задължително здравно застраховане

Дори привържениците на ГЕРБ се отнасят негативно към предложената реформа, твърдят от АФИС

Данните показват, че още в началния си вид предложенията крачат в ауфтакт с ритъма на общественото мнение. На въпроса, „Как, според вас, трябва да се подобри финансовото състояние на здравеопазването?":

Едва 17% одобряват идеята за „Въвеждане на задължително допълнително здравно застраховане в частна компания с месечна вноска от 12 лв.", а четири пъти повече – 65% не я одобряват;Само 29% одобряват друго предложение: „Лечението над 700 лв. да се покрива от допълнителното здравно застраховане", докато 47% не го одобряват. Близо всеки четвърти няма мнение;32% клонят в полза на предложението „Замяна на Здравната каса с няколко частни Здравни каси, които се конкурират", а повече – 38% не го одобряват.

През годините, едно от обичайните обяснения

за отрицателното мнение относно „реформените" идеи на управляващите е, че „манталитетът на българина" по принцип се отличава със скептицизъм, консерватизъм и даже деструктивност. Данните обаче показват, че като цяло, населението не само знае, против какво е, но и за какво е.

„Засилване на контрола върху държавните болници" – 83% „за", а на обратното мнение са само 6%;„Премахване на възможностите за спекулативно оскъпяване на лекарствата" – 80% „за" и само 7% „против"; „Държавните болници и поликлиники да не бъдат търговски дружества" – 64% „за" , 11% „против"; „Най-високоплатените чиновниците да плащат пълния размер на здравната вноска, а не държавата да поема половината" – 69% „за", 11% „против";„Прекратяване на договорите на Здравната каса с частни клиники, ако те надхвърлят нуждите в даден регион" – 54% „за", 18% „против". Това се отнася до предвидения преди 18 години, но необяснимо липсващ елемент в здравеопазването „Здравна карта" на потребностите от медици и институции по региони. Именно заради липсата й НЗОК е принудена да пренасочва ресурса към големите градове и да затваря т. нар „малки болници";„Преминаване към пряка бюджетна издръжка на здравеопазването – без Здравна каса, по подобие на националната здравна служба във Великобритания, Испания и Швеция" – 51% „за", 13% „против"; „Запазване на сегашния вариант и затягане на финансовата дисциплина" – 50% „за", 27% „против".

Да обобщим: налице е значително одобрение към алтернативни методи за оздравяване на финансите в здравната система с равнодействащ вектор „повече държавност и отговорност". Докато предложението за нови реформи е в обратна посока – въвежда още повече комерсиализация на здравеопазването. Негативната оценка към идеите на министъра и позитивната – към алтернативите, се споделя и от привържениците на ГЕРБ.

Наблюдаваме политологическа загадка:

управниците сами вбиват клин между гласоподавателите, на които ще разчитат, и себе си.

Общоизвестно е, че населението плаща все повече и от джоба си, и чрез данъците за здравеопазване. В свой доклад от 2015 г. Световната банка, която беше идеолог на сегашната институционална система, (въведена през 2000 г.), призна, че в хода на нейното прилагане България е станала уникална сред индустриализираните общества с това, че осигурените пряко плащат половината от разходите за здравеопазване (чрез доплащания, такси, натурално самообслужване в болниците, цени в частните заведения, цената на лекарствата и т.н.). В почти всички европейски държави този дял е под 20%. Това значи, че у нас, в случай на болест, пациентът поема половината от цялостния финансов риск, въпреки, че си е плащал осигурителна вноска. Също така, че постоянно растящият дял от БВП, заделян за медицина, не е придружен от подобрение на основни здравни показатели. Зад тези констатации стои личен опит на онези хора, които са боледували. Което напълно обяснява преобладаващото мнение, че медицината и фармацията би трябвало да оздравят начините на разходване, преди да изземват още повече ресурс от населението.

На въпроса, кои са двата най-важни проблеми лично за вас, 26% от българските граждани посочват здравето и здравеопазването. Този дял систематично расте през годините. Медицината вече влезе в челната тройка на тревогите на хората, редом с бедността (27%) и неясните перспективи (23%).

Недоволството от досегашните „пазарни"

реформи на здравеопазването е значително. Помолени да дадат цялостна оценка на здравеопазването в България, 39% го оценяват като „Лошо", 11% като „Добро" и 47% като „Задоволително". Съотношението между категорично негативно и категорично позитивно мнение е 4 към 1.

Възрастните хора над 60 г. са групата, която осъществява 63% от потреблението на здравни грижи и следователно е най-компетентна по темата. В нея 61% имат средно 1.9 хронически заболявания. Оценката в тази група е още по-негативна: 43% смятат, че здравните грижи в страната са лоши, докато на обратното мнение са само 8%.

Още по-силно влияе факторът „доходи". Сравнително най-приемлива изглежда системата за хората със среден семеен доход над 1000 лв. на човек. При тях негативната оценка надделява над позитивната с 3%. Но те са само 1 от всеки десет граждани и затова балансираното им мнение не натежава, колкото недоволството на останалите.

Една от главните цели на здравната политика през годините беше догонване на останалите европейски страни в профилактиката. Само 61% са преминали през годишен профилактичен преглед за 2017 г.. Това е приблизително на нивото, което АФИС е измервала през 2008 г. Десетилетие по-късно бихме очаквали число от поне 90%, тъй като това е официален приоритет в управленски програми и здравни стратегии на поредица правителства от поне 15 г. насам.

Незадоволителната профилактика отличава

България от страните-членки на ЕС и води до рекордна смъртност, предимно от сърдечно-съдови и онкологични заболявания. Здравният министър съобщи по-малко число – около 35%, които не са преминали прегледи. Той предложи нови наказателни мерки спрямо осигурените, въпреки че и сега предвидените санкции не се прилагат. Всъщност само 39% от пропусналите прегледа посочват като причина самооценката, че „съм здрав и нямам нужда от прегледи„. Останалите посочват причината, че „Личният лекар не настоява" (26%). 12% съобщават, че „Личният лекар не издава нужните направления". Има и други причини –„Изследванията и прегледите са скъпи" (17%), „Най-близките медицински лаборатории се намират в друго населено място" (9%). Тези данни насочват към хипотезата, че сегашната система парично стимулира анти-профилактиката (т.е. „пести от триците").

С годините все по-остър става проблемът с достъпа до здравеопазване, независимо дали обществено или частно. На въпрос, „Там, където живеете, колко часове са нужни, за да ползвате спешна помощ?", 21% от населението посочва число над 1 час. Т.е. за всеки пети здравноосигурен в България т. нар. „златни 40 минути", в които инфаркт може да бъде овладян без тежки увреждания, са априори пропуснати. Постъпването в болница изисква над 3 часа пътуване за 18% от осигурените. Т.е. това е сериозен логистично-финансов проблем , най-често съпътстван с откъсване от населеното място и от помощта на роднините. В днешно време лечебната практика преминава през едно или повече лабораторни изследвания, за което 12% от осигурените са принудени да пътуват над 3 часа.

Там, където живеят над една десета (11%)

от пациентите, дори достъпът до аптека изисква болният или негов близък да измине над 3 часа път. По такъв начин здравната политика е позволила деформация в районирането, при което онези, които имат най-много средства, защото са в големи градове и имат по-големи доходи, реално ползват повече от обществените фондове за здравни грижи.

Постреформената конструкция на здравеопазването противоречи на гарантираното от Конституцията право на достъпна медицинска помощ. Неин член 52(1) гласи: Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Виждаме, че законите и създадените от тях обществени отношения не гарантират достъпа на осигурените до здравеопазване. Обяснението е просто: от 2000 г. насам здравните заведения, следвайки пазарната логика, все повече се съсредоточават в големите градове, където има повече платежоспособни «клиенти». Пазарната медицина следва парите, а не пациента.

От няколко години българите, в крак с населението на развитите западни страни, загуби наивната доверчивост към неолибералните „пазарни" рецепти. Въпреки това правителството предписва лечението на раните от бизнес-медицината с още повече комерсиализация. Изводът е, че на диагностициране, в т.ч. и със средствата на социологията, подлежи по-скоро правителството, отколкото обществото.