Историята зарежда хората с положителни емоции

Съединението ни дава пример, че за да ни има, трябва да вървим в една посока, казва д-р Анастас Иванов

Лили
Войнова
voinova.lili@gmail.com

- Според мен, не сме по-обединени, може би защото нямаме чак такава сериозна национална кауза, каквато са имали нашите предци. Проблемите ни са доста по-семпли, по-обикновени. Тогава са се борили за освобождение, имали са по-висши идеали. Въпреки че и нашето ежедневие не е много лесно, защото има хора, които едва оцеляват, дори и физически. От друга страна какво може да ни обедини в момента и имаме ли нужда от това обединение, е друг въпрос, защото поне според мен всеки има право на различно мислене и различно мнение. Разбира се, хубаво би било ако поне действаме в една посока. Дори да мислим, че нещо може да стане по различни пътища, нека поне посоката да бъде обща.

- Днес какви биха могли да са националните ни каузи?

- Преди да влезем в Европейския съюз бяхме обединени около тази кауза, но сега след като вече сме десетина години в ЕС, това в някаква степен даже ни служи като граница за разделение. Ние по-скоро се обединяваме, когато имаме някаква трагедия. Примерно, тази катастрофа с автобуса при Своге ни направи съпричастни към пострадалите. Около инициативи като „Българската Коледа", когато можем да помогнем за деца или за здравеопазване, също ни се получава. Тези неща са по-дребни, ежедневни, но е добре да се обединяваме, защото заедно винаги постигаме повече.

- Българите като че ли сме повече индивидуалисти. Трудно се съюзяваме, всеки се спасява сам. Това въпрос на народопсихология ли е?

- Може би, но това е и въпрос на възпитание в семейството. Има една английска поговорка, която казва „Не възпитавайте децата си, те при всички случаи ще приличат на вас. Затова възпитавайте себе си". Така че ако ние възпитаваме себе си да сме отворени към проблемите на другите, да виждаме радостта, но и страданието им, бихме могли да си подаваме по-често ръка. Примерно, ако в нашата професия отделяме внимание не само върху физическите проблеми на пациентите, които влизат всеки ден в кабинетите ни, а и върху състоянието на психиката им и успяваме по някакъв начин цялостно да се вживеем в тяхното ежедневие, по този начин ще избегнем егоцентризма и това затваряне всеки сам в своята крепост или в своята черупка.

- Не е ли такава национална кауза по-доброто здравеопазване. Защо не можем да решим заедно как да го постигнем, какви реформи да направим?

- Абсолютно вярно е, че здравеопазването трябва да е национална кауза и аз не мога да разбера защо през годините политиците това не го считат за реалност и не го възприемат като такава. Понякога заявяват формално, че здравеопазването за тях е национален приоритет и после нищо не се получава. Това е и причината в България все по-малко да остават хората, които работят в тази сфера. Специално общопрактикуващите лекари за 18 години „реформи" са намалели с 1500 души, като средната възраст е около 55-60 години. Така че след 10 години ще имаме нова национална катастрофа, защото няма да има кой да работи. При медицинските сестри проблемът е още по-сложен, защото дори няма желаещи да учат, а тези, които завършат, заминават за старите европейски страни.

- Сега очакваме да обявят новия здравноосигурителен модел. Според вас какво би трябвало да се случи?

- Нещата винаги опират до финансите. Всеки казва - парите са много или парите са малко, изразходват се неправомерно или пък тази голяма химера – болниците източнат парите на касата и т. н. За мен трябва да се тръгне от хората! В нашата сфера вече няма кой да работи. Има хора, които карат с години, защото са започнали тук, обичат си професията и продължават да лекуват. Но кой ще дойде след нас, на кого да предадем щафетата. Трябва да се направи така, че професията на лекаря, на медицинската сестра, на лаборанта да станат атрактивни. И това не се постига само с пари. Постига се и с добро отношение на институциите към тази сфера,защото в момента на един работещ лекар се падат 10 институции, които го проверяват. Да, вероятно трябва да има контрол, но непрекъснатите проверки от всякакъв вид не дават добра атмосфера в работата на който и да е специалист. Така че не толкова парите са важни, важна е структурата, важно е да се промени отношението към хората, работещи в сферата на здравеопазването и това трябва да тръгне от политическата класа. Това трябва да се говори по медиите от тези, които определят реда в здравеопазването.

- Обединяваме се по време на войни, а в мирно време воюват лекари и пациенти. На какво се дължат влошените отношения между нас?

- Работил съм и преди 2000-та година, преди реформата. Моето мнение е, че тогава лекари и пациенти бяха доста по-обединени, уважаваха се повече и не се създаваха такива конфликти. Според мен по някакъв изкуствен начин след това се нагнети едно напрежение между лекарите с различни специалности, примерно между общопрактикуващи и специалисти, между джипита и спешни медици, между лекарското съсловие и пациентите. В това изкуствено напрежение се включваха, случайно или не, и някои медии по различни поводи, свързани предимно със скандали. И с натрупването на такива случаи се изгуби доверието изобщо към лекарите и лекарската професия. А без него всяко лечение е обречено. Ако пациентът не ми вярва, аз много трудно мога да постигна какъвто и да е резултат в лечението. Слава Богу, моите пациенти ги познавам от 18 години и сме си изградили една добра степен на доверие помежду си. Те знаят, че могат да разчитат на мен и аз също знам, на кого мога да вярвам при провеждането на лечението.

- Да, но се стигна до там пациенти да бият лекари и сестри, когато отиват да им помогнат.

- Това е грозно и недопустимо. Това е страшно. Това е липса на възпитание. Пълно падение на нравите.

- Това означава ли, че са по-бездуховни хората в съвремието ни, че нямат морал?

- Не бих обобщил за всички. Вероятно има и такива, но ако хората не са различни, ние няма да видим цялата пъстрота на живота. Мисля, че Ерих Мария Ремарк е казал, че животът е твърде ироничен. Дава ти тъга, за да осъзнаеш какво е щастието, дава ти шум, за да се насладиш на тишината и отсъствие, за да оцениш присъствието. Така че за да видим интелигентните, духовните хора, ние трябва да видим и другите, които не се интересуват от състоянието на психиката, на духа, на извисяването. Тези, които живеят на едно по-елементарно, първично ниво. Животът е твърде пъстър, за да можем да обобщим, че има само омраза или пък само любов. Има от всичко.

- И постоянна битка между доброто и злото?

- Да, това е.

- Съединението излъчи своите патриоти. Кои са съвременните герои?

- Съвременните герои няма да ги видим нито по телевизията, нито във вестниците. За мен е герой всеки, който си върши добре и безкористно работата. Съвременен герой е всеки лекар на село, който успява да отгледа детето от раждането му и да изпрати стареца с достойнстно в смъртта му, след като го е лекувал и е съдействал живота му да е без болка. Така че всеки, който успява да постигне щастие в очите на другите, е герой. Не е нужно да блести на телевизионния екран, за да може някой да каже, че той е съвременният герой и в този смисъл не бих посочил конкретни имена. Просто трябва да създаваме щастие за нас самите и за другите.

- Светът се превърна в голямо село. На този фон остава ли място за патриотизъм?

- Зависи какво влагаме в това понятие. Ако патриотизмът значи само това да си сложим знамето на терасата или да повтаряме гордо, че сме българи, не е достатъчно. Трябва да бъдем преди всичко честни хора и това ще ни определи отношението към другите и към света. Ако ние в своето ежедневие сме достатъчно почтени, това за мен е съвременният патриотизъм. Наистина светът се глобализира. Особено по-младите вече редовно си общуват със свои връстници от Австралия, Нова Зеландия, от всякъде. Може би след 150 години така ще си бъбрим и с хора от Марс, и тогава патриотизмът според мен ще значи зачитане на Земята като родна планета, но и толерантност към другите и към правото им да съществуват. Този патриотизъм, който е да се биеш в гърдите и да викаш „Булгар!", „Булгар", според мен е отдавна отминал. Така го разбирам. Ние пак можем да бъдем патриоти, които обичат родината и краят си. Просто трябва да се отнасяме с уважение към всеки човек, какъвто и да е.

- Какви духовни ценности трябва да предложим на младите хора, за да останат в България. Ясно е, че на Запад заплащането е повече, но няма ли нещо друго, което да ги задържа тук?

- Точно това споменах – заплащането не е основното. По-скоро тук трябва да се подреди малко системата. Да се намери баланс между това, което държавата изисква от гражданите си и това, което гражданите правят за държавата и свободата, която искат да имат. Защото младите са доста по-свободолюбиви от моето поколение, примерно. Те обичат чистото море, високата планина и ясното небе над тях. Не приемат решетки, мрежи, стени, ограничителни линии, кльонове и т.н. Искат да се развиват свободно. Така че младите ще ги задържим наистина с малко повече пари, но и със свобода и подреденост на държавата. Въпреки че има една мисъл на Бърнард Шоу, че системата в света се създава от младите, но когато остареят. Така че каквото и да говорим, всъщност хората с опит определят правилата на този живот и почти никога не предлагат това, което младите искат. Може би когато това поколение остарее, ще е постигнало своите стремежи и свободи.

- Не ви ли терзае това, че децата на България се раждат извън страната? Прогнозите са след 20-30 години да останем едва 5 млн. Как да се обединим и да спасим България?

- Моето мнение е песимистично по този въпрос. Трябва по някакъв начин да се осъзнае, че всеки един от нас, като започнем от президента до последния избирател, може да промени нещо. Но това не става просто с казване. Трябва държавата да създаде условия за всеки човек да се почувства добре в тази страна и да се опита да даде от себе си каквото може за нейния успех. По този начин нещата ще тръгнат. Това е на теория и може би е една красива фентъзи история. Ако изберем реализмът обаче, е ясно, че ще вървим по този път, по който сме тръгнали сега. Няма как след като повече от 20 години не се променихме, да го направим бързо. Трябва може би да се случи някакъв извънреден трус, примерно да паднем под критичния минимум от 3 млн., за да се осъзнаем, само че може би ще бъде късно.

- Вие защо останахте в България?

- Не обичам да пътувам в чужбина – въпрос на характер. Не обичам да се отделям от дома и работата си. Имам колеги, които и в момента заминават, дори по-възрастни от мен. Но аз съм си намерил моето място, не че е идеално и няма проблеми. Но ми направи друго нещо впечатление. На моя кум, синът му, който е роден в Англия и завърши висше образование там, преди няколко месеца се върна и започна да работи в България. Дори твърди, че София му харесва повече от Лондон. Може да звучи абсурдно на някого, но това е автентична случка. Всеки човек си намира своето райско кътче на земята. Така че българите започват да се връщат. Ето този пример е една бяла лястовица. Дано тези, които управляват България да направят така, че белите лястовици постепенно да станат цяло ято и оттам да тръгнем напред. За да се почувстваме по-добре като българи.

- Какво за вас е Съединението на България? В днешно време приемаме празниците предимно като още един почивен ден, в който да седнем на масата с приятели.

- Хубавото на всеки исторически или християнски празник е това, че човек може да остане за малко вкъщи сам със себе си или със семейството си. За да види до къде е стигнал, да си направи равносметка и ако може да коригира нещо. А що се касае до историята, мисля, че тя винаги зарежда хората с положителни емоции. Така сме устроени и така е закодирано, че ние помним обикновено военните победи, добрите царе, които са разширявали границите на страната и по-малко загубите, пораженията, националните катастрофи. Затова празнуваме 6 септември – Съединението на България, 3 март – Освобождението ни. Те ни носят усещането за общност, за успешност. И това е хубаво.