Борбата на Атанаска

Хората са възмутени от несправедливостта на законите, на чиновниците, на системата, казва тя

Буквите в името Атанаска означават символ на началото, силата и желанието да започнеш нещо и да го осъществиш, творческа личност, чувствителен характер, стремеж към непрекъснато търсене на истината, знак на протест, вътрешна сила, трудолюбие и упорита работа. Самото име Атанаска означава безсмъртна.

Но едва ли Атанаска Стоянова си е давала сметка за заложената у нея сила, когато животът решил да сервира на младата жена куп неприятности и проблеми още в началото на 80-те години на ХХ в. И днес тя не иска безсмъртие за себе си: „Мечтая хората с увреждания в България да живеят достойно, да бъдат уважавани за уменията си, да имат възможността да получат образование, да работят, а не да се гледа на тях като хора от втора ръка", казва лицето на протеста на хората с увреждания от Търговище. Тя организира протестния палатков лагер на Национално представените организации на и за хората с увреждания в областния град, а в началото на седмицата обяви 48-часова гладна стачка и заяви желанието си да бъде намалено общественото напрежение и да се възстанови социалният диалог, за да продължи работата по законодателството за хората с увреждания. Това не първа гладна стачка на Атанаска. Разказва, че преди няколко години, гладувала близо месец в знак на солидарност с Вера Иванова, която тогава обяви гладна стачка, за да спре бащата на децата й Валентин Петров, малтретирал нея и болния им син, ги взема през уикендите.

През 1981 г. Атанаска се сблъсква с епилепсията

– установяват я у 45-дневния й син. Зареждат се тежки дни и дълги безсънни нощи. В началото припадъците на детето са предимно нощем, но с времето стават и денем, и нощем. В годините, когато майчинството у нас бе няколко месеца, Атанаска трябва да е неотлъчно край момчето си. „Стриктно трябваше да се спазва режим и да се дават лекарствата", спомня си жената. Успоредно с грижата за детето, ходи на работа и във всяка минута, когато може, „притичва" до вкъщи да нагледа малчугана, а и неведнъж се налага да го води със себе си на работа.

Зареждат се около 20 години, в които Атанаска

многократно е на операционната маса заради кисти на черния дроб. Увреждат се и бъбреците й и стига до диагнозата хронична чернодробна и бъбречна недостатъчност (именно обострянето на състоянието й бе причина да спре преди дни гладната си стачка). Междувременно баща й почива и на младата жена се налага да напусне Горубляне заедно със сина си и да се върне в родния си край в Търговище, за да се грижи за майка си. Стресът от напрегнатия живот се проявява скоро и от 1984 г. Атанаска е пенсионер по болест. Цялото си време посвещава на сина си и на борбата с епилепсията. През 2002 г. се присъединява към Асоциацията на родители на деца с епилепсия – все хора, с едни и същи проблеми, които си помагат, взамно се окуражават. Днес, жената е категорична: „Благодарение на доц. Алексиев и на хората от Асоциацията, моят син вече няма епилептични припадъци!" Младият мъж е взел живота си в свои ръце – работи, занимава се с ламиниран паркет, твърди, че работата не му тежи и не му създава здравословни проблеми. В момента работи в чужбина.

Въпреки това, Атанаска не спира да помага

на хората с увреждания – убедена е, че им трябва помощ и вярва, че с работата си организацията може поне малко да облекчи живота им. Преживява с 230 лв. пенсия. Трудно се справя, но не крие, че утехата й е да помага на хората с увреждания. „Знам какво е, знам калко е трудно", казва и продължава напред. Разгневена е, че в първия ден от гладната й стачка имаше анонимно обаждане на тел. 112, че колабира. Атанаска е убедена, че фалшивият сигнал е своеобразна провокация срещу Национално представителните организации на и за хората с увреждания. Линейката идва веднага. „Хората от екипа бяха разбрани. Ядосаха се на подателя на фалшивия сигнал", казва Атанаска. Сегашният протест не е само мой или на Асоциацията, той е на Съюза на слепите, на Съюза на инвалидите, просто на хората с увреждания, които искат съвременен закон, който да им гарантира що-годе нормален живот, закон за социалните услуги, закон за социалната солидарност, обяснява жената. Протестира за по-добър живот за всички деца с увреждания и техните родители.

„Искаме цивилизовано всички заинтересовани

да седнем край кръглата маса, без да се делим на лагери и да обсъдим от какво има нужда един човек с едно или друго увреждане, какъв е най-краткият, безболезнен път да го получи без да се унижава". Дава си сметка, че години наред се говори за липсата на достъпна среда, за това, че децата с увреждания нямат достъп до образование, а младите не си намират работа заради увреждането и нищо не се случва.

Хората с увреждания се обезвериха, казва Атанаска. Разказва за семейства от региона от малцинствен произход, които не пращат децата си на училище, въпреки че във всички училища в Търговище има ресурсни учители. Атанаска обаче не спира да ги убеждава.

„Много малко от тези хора казват открито аз или детето ми съм болен от това и това. Особено в ромската общност, хората крият за заболяванията си", констанира Атанаска. Самата тя е водила много деца на лекар в София, диагнозите им са ясни, но родителите не желаят да се разчува.

От друга страна е на ясно, че хората подкрепят идеите за закон, подкрепят и декларацията до министър-председателя, парламента и омбудсмана. Само за ден в Търговище са събрани близо 400 подписа от хора с увреждания, граждани и гости на Търговище.

„Иска ми се да вярвам и на думите на министър

Бисер Петков, че се работи интензивно по закона и догодина ще има с около 110 млн. лв. повече за хората с увреждания, иска ми се вярвам и премиера, че парите ще са със 150 млн. лв. повече, че ще се ускори работата по проектите на закони за интеграциа на хората с увреждани и за социалните услуги... Но на думи всичко изглеждат лесни... и въпреки това вярвам, че нещата ще се случат полека-лека, вярвам, че хората в работната група ще се споразумеят. Нещата не може да се случат с магическа пръчка. Дано само парите пак да не бъдат разпределени „на калпак" или според нуждите на отделния човек с увреждания. Но това не се знае. Знаем, че държавата не е в цветущо положение, но докато не се разпределят помощите и социалните услуги според нуждите, парите няма да стигат", убедена е Атанаска.

Трудно биха стигнали 930 лв. за дете

с тежко увреждане, освен, ако не се харчат пресметливо, смята Атанаска. Но според нея големият проблем е, когато това дете навърши 18 г. След тази възраст то не оздравява, но веднага след рождения си ден, започва да получава социална пенсия от 150 лв. Добре е, че се мисли за децата с увреждания, но никой от властимащите не мисли за това, че те растат и с тях и нуждите им. На хората с увреждания им трябва стройна политика по отношение на социалните услуги. Атанаска се е сблъсквала с различни трагедии на семейства, в които има един или двама души с увреждания. Сама жена гледа брат си и детето си – и двамата с тежки увреждания, а не може да получи от социалните инвалидна колчка и я купува след години с пари от дарения. Имат нужда от рехабилитация, но от социалните им казват:

„Платете и донесете фактура".

„Как да плати с инвалидната пенсия от 150 лв.? Нали после семейството трябва да гладува?", казва Атанаска. Разкзва за друга жена, която е на легло, 100% с чужда помощ, с тежко увреждане в резултат на лекарска грешка и от много време се борят синът й да бъде назначен за неин личен асистент, но със съвсем малко тя и съпругът й надхвърлят семейния доход. „Хората са възмутени от несправедливостта на законите, на чиновниците, на системата – и помощите, и помощните средства и медицинските изделя се дават „на калпак", а не според нуждите на конкрентия човек. Това са неща, които трябва да се променят", убедена е Атанаска.