От родилното до премиера
Два протеста - един въпреки друг, за една кауза, разтърсиха България през последните дни. За първи път от години хората с увреждания си позволиха да надигнат глава и да заявят ясно своя глас. Кои са те, защо се криха досега, какво ги накара да излязат на улицата и да се разделят на два лагера, разказва пред clinica.bg Емил Мавродиев. Той е бащата, който реши да остави сина си на грижите на премиера Бойко Борисов за един ден или иначе казано той е едното от лицата на протеста.
„Синът ми Петър се роди в седмия месец и се наложи да остане известно време в кувьоз. Изписаха го като здраво, право дете без никакви забележки и притеснения. Но малко по-късно се оказа, че има Детска церебрална парализа. Дали заради старите апарати, каквито бяха преди години, дали заради нещо друго така и не стана ясно. Един лекар казва едно, друг-друго. В началото всичко беше наред – прекрасно дете, което кара всички да се усмихват. Нямаше никакви проблеми. Постепенно обаче мина година, две и забелязахме, че движенията му не са така координирани, колкото трябваше да бъдат. Не искаше да лази, да се изправя и да ходи. Притеснихме се и започнахме да обикаляме по болници, изследвания. Така на 3 години му поставиха диагноза ДПЦ", разказва началото Емил.
Новината за болестта на Петър шокирала всички. Първите месеци се оказали трудно, докато семейството не се обединило и не започнало да търси най-доброто лечение за детето.
„Превърнахме го във войник – дните минаваха в рехабилитация, плуване, езда. Правеше всички необходими упражнения и не пропускаше нито час. Знаехме, че само така може да го съхраним. Не беше лесно, но заедно успяхме", допълва бащата.
Дело за живот
Преди малко повече от две години обаче семейството на Петър забелязва, че въпреки всички усилия той започва да завърта единият си крак навътре. След поредица изследвания и обиколки на болници се оказало, че младото момче трябва да се оперира. „Започнахме да търсим кой да направи интервенцията. Явно нито рехабилитацията, нито плуването можеха да помогнат за скъсяването на сухожилията. Десният му крак беше добре, но левият създаваше проблеми. Направихме сериозно проучване и установихме, че най-добрият хирург, който се занимава с такива проблеми е във Виена (Австрия). Именно там се намира и най-добрата ортопедична клиника в цяла Европа, която работи и с ДПЦ. Заминахме и направихме консултация там. Дадоха ни четири листа с подробни обяснения на диагнозата, какво трябва да се направи, какви са последствията, следващите стъпки и т.н", разказва бащата. Семейството веднага се задействало и подало документи във Фонда за лечение на деца, тъй като операцията не била по силите им. След четири месеца обаче оттам им отказали с мотива, че български лекар, който никога не е виждал Петър може да направи операцията тук.
„Становището беше написано от други двама лекари, които също така и не се срещнаха с момчето ми. Реших, че няма да оставя нещата така и обжалвах тяхното решение. Така се стигна до Административния съд, който след месеци разтакаване най-накрая отсъди в наша полза. Оказа се, че Фондът неправомерно е отхвърлил молбата ни. Самите те също обжалваха и така делото стигна до Върховен административен съд. И там отново решението беше в наша полза. Най-фрапиращото от всички обаче беше, че докато документите и делата се мотаеха в съда Петър навърши 18 години. Така Фондът не може да му осигури средства за операцията, защото по закон не е дете. От друга страна пък ВАС е отсъдил в наша полза и те трябва да ни дадат парите", разказва цялата сага Емил. Междувременно обаче след поредица от обиколки и консултации семейството на Петър решава, че не може да чака, защото времето лети, а болното момче няма време за институциите. Специалистите им казали, че проблемите с левия крак рано или късно ще се отразят и на десния, защото той поема цялата тежест на момчето. Така с много усилия и помощ от добри хора младото момче заминава за Виена за така желаната операция, но без помощ от държавата.
„Всичко беше успешно и след операцията във Виена заминахме за Словакия за ударна рехабилитация. Сега на 8 октомври отново трябва да пътуваме за Австрия, където да му свалят имплантите и отново да мине през курс на рехабилитация", разказва бащата.
Очи в очи с Борисов
Въпреки усилията, които Емил хвърля борбата за живота на сина му е безкрайно трудна и цялото семейство се чувства сякаш отхвърлено от държавата. „От време на време се чуват някакви експерти, зам.министри, министри, които обещават, обясняват как нещата ще се променят. Показват се по медиите, нахвърлят „предложения, които ще се обсъждат", но накрая е едно голямо нищо. Няма конкретика, няма действие. Семейството ни изнемогва, защото средствата, които държавата отделя за инвалиди като Петър са смешни. Той вече е на 18 години и се води възрастен. Като такъв получава социална пенсия около 200 лева. За какво стигат тези пари? За храна, за дрехи, за училище, за рехабилитация, за лекарства? Никога не съм искал да ми дадат някаква сума. Напротив. Искам да се направят центрове за хора с увреждания, такива, каквито има в чужбина. Дори на срещата с премиера Борисов му казах, че аз не съм излязъл да протестирам за пари. Той ми заяви, че ако си само ти, веднага ти решавам въпроса. Отвърнах му, че не съм дошъл в Министерски съвет на пазар. Аз кило домати мога да си купя. Дошъл съм, защото не мога да осигуря на Петър бъдещето, който той заслужава", разказва Емил.
Идеята да заведе сина си пред МС се родила преди няколко години. Отчаяният баща искал да доведе още 20-30 деца и да ги остави пред вратите на правителството. Емил решил обаче, че е по-добре да заведе само сина си и да го остави на грижите на премиера.
„Борисов ме попита какво е решението. Отвърнах му, че ако аз знаех, щях да съм на неговия стол. Поговорихме си, обеща да отдели 100 млн. от бюджета за следващата година (на следващия ден след срещата премиерът Борисов се договори с родителите на деца с увреждания да отпусне не 100, а 150 млн. лева. бел.авт). Казах му, че тези пари няма да стигнат, защото изграждането на един подобен център струва огромна сума. Но все пак и това беше някакво начало. Не смятам, че трябва да прибягваме до крайни издевателства. Те няма да свършат работа", разказва Емил.
Загриженият баща споделя, че основните проблеми, с които се сблъсква са както липсата на пари, така и липсата на специализирани центрове, достатъчно добра политика за социализация. „Обществото ни е такова, че хората с увреждания се затварят зад четирите стени на дома си. Със семейството ми решихме, че ще направим всичко възможно Петър да се социализира. Ходи в нормална детска градина, нормално училище, кандидатства и е приет „Специална педагогика" в Пловдивския университет. И той е имал тежки моменти, когато не е бил приеман или са му се подигравали, но вече се е научил, че това е част от живота. Когато бяхме във Виена, ми направи впечатление, че по улиците има много хора с увреждания. Казах си: хей, тук е пълно с инвалиди. После се замислих, че не е така. И у нас има точно толкова болни, колкото и там. Но в Австрия не се крият, а тук всеки си седи вкъщи, защото хем обществото не го приема, хем средата ни е такава, че няма никакви удобства за тях", допълва Емил.
МЗ поставя в риск и медицинската експертиза
Преминаването на районните картотеки към НЕЛК лишава системата на ТЕЛК от автономност и предразполага към укриване на грешки в ущърб на болните хора
1.2 млн. евро за домашния патронаж
Старт на санаториумите по НОИ
Подкрепят уязвимите, ако горивата поскъпнат още
Доходите нарастват с над 9% за година
Гуцанов отчете 15 затворени дома на ужасите
Масово болногледачите са без квалификация
Няма кого да тренираме за Параолимпиадата
Как се получават помощни средства
