Реформа на здравната система плаши управляващите

Хората с увреждания обаче успяват да предизвикат властта да реагира, да направи някакви стъпки, казва Първан Симеонов

Снимка: Ангел Желев

Лили
Войнова
voinova.lili@gmail.com

- Първата и основна причина е, че всеки, който се занимава с реформа в областта на здравеопазването, обикновено губи рейтинг, защото там се прилагат непопулярни мерки. И второ, защото влиза в неособено приятни отношения с професионалната общност, която добре охранява своите интереси, а понякога дори и инерцията. Не на последно място част от причините са в стила на това управление, което не е най-реформаторското на света. Напротив, това е управление, което по-скоро крепи стабилност, отколкото да реформира.

- Какви промени са необходими в сектора, за да са по-удовлетворени и пациентите, и лекарите?

- Това, което винаги трябва да се стремим да постигаме като хора, които се занимават с диагностика на обществото, е повече прозрачност. Тя е необходимото, но далеч не единственото условие за просперитет. После, е нужна управленска воля, въпреки това, с което започнах, защото няма друг начин нещата да вървят напред. И не на последно място, може би е добре да има известен режим на конкурентност в работата на здравната каса, което означава и известна форма на демонополизация. Но, ако трябва да бъдем откровени, не бива да се изпада в докрай пазарни механизми, защото става дума за здравеопазване – нещо, което е априори социално и няма как, а няма и защо пазарът и конкуренцията да бъдат посочвани като фундаменти. Все пак явно има нужда от известни форми на демонополизация, защото само така бихме могли да постигнем ситуация, в която за пациента има повече възможности за избор. Трябва да си дадем сметка за още нещо – изключително чувствителна е тази сфера, защото тя засяга живота и здравето на човек. Така че, което и да е управление, ако успее достатъчно искрено да убеди българското общество, че работи в тази посока, ще получи адмирации, но пак казвам, първоначално ще бъде трудно.

- Трябва ли да се запази солидарният модел на здравно осигуряване?

- Несъмнено трябва да се запази, но трябва и да се дообогати. Въобще, България не трябва да забравя, че един от основните фундаменти, на които стъпваме, е социалната държава. Това означава солидарност като общност, а тя понякога на нас, българите, ни липсва в нашето по-личностно устроено общество. И често си патим от това, като се започне от различните форми на сдружаване, до охраната на интереси и се стигне до невъзможността да произведем гражданска сила там, където е нужна. Солидарността в различните осигурителни системи в България трябва да бъде запазена, но пак казвам – при известна степен на демонополизация на касата, която трябва да обезпечи по-либерални модели, които да гарантират по-високо качество и избор.

- Какво плаши най-много пациентите и медиците?

- Пациентът има едно съществено право – правото да иска бързи решения. Боя се, че това е нещото, което пък най-много плаши управляващите, защото те прекрасно знаят, че бързи решения няма. Наясно са, че ако започнат сега някакви реформаторски действия, ще видят техния ефект след години. А ефектът в общественото мнение - след още повече години, защото той бавно се припознава, а камо ли пък да се хареса. Знаете, масовото съзнание по инерция е скептично, подчертано социално, подчертано консервативно. Съвсем официално се приема, че добрата новина не е новина. Което означава, че дори да има добри новини, ще мине дълго време преди обществото да ги разпознае, припознае и камо ли пък да ги сподели пред нашите анкетьори, когато го питат дали е доволно. Така че това е най-плашещо - бързи решения няма. Малцина са ония политици, които могат да кажат – сега започваме с трудното, затягаме коланите, за да може поколенията да живеят по-добре. Това много трудно се обяснява, особено в съвременния консуматорски свят, в който всички искат тук и сега. Това плаши политиците. А какво стресира лекарите? Много неща, но най-вече свръхтежестта, която една административна по своята същност реформа би искала да постигне. Лекарят се плаши от това, че пише повече, отколкото лекува. И разбира се, медиците, както всички човеци, биха се уплашили ако нещо понечи да им бръкне в джоба. Искрено се надявам, че са верни онези наши констатации, които показват, че хората възприемат лекарите добре, а системата - зле. В този смисъл не бих казал, че лекарите са виновниците, по-скоро конструкцията, в която те са поставени и оперират, е виновната. А конструкцията е политическо решение.

- Ще помогне ли индексът на болниците за прозрачността в здравеопазването?

- Уверен съм в това и то на две нива. Първо, за пациентите този индекс трябва и ще става по-годен за потребление и втори път, на специалистите в системата – на различните нива в нея, които ще могат много по-лесно и бързо да се ориентират, да видят къде са изкривяванията, къде са алогичните неща. В този смисъл индексът дава прозрачност и това е най-важното. Той не класира, не прави първенство. Всеки може да си определи някаква класация сам за себе си, но индексът не го прави. Индексът е витрина, при това втрина, в която и двете аудитории - и широката, и тясната могат да намерят важните неща.

- Прозрачността ще повиши ли контролът в системата?

- Това е целта. Прозрачността повишава най-важният контрол – общественият. Трябва да се свикне с мисълта, че общественото мнение е активен играч, деец, актьор, самостоятелен на терена на публичността. Щеш – не щеш, право или неправо, информирано или неинформирано, общественото мнение е сила. И като го нямаш на своя страна, е страшно. Така че този индекс дава възможност за обществена санкция, което е прекрасно. Но държа на бъдещето време – този индекс е проект, той сега започва и ще се усъвършенства.

- А съпричастно ли е нашето общество към проблемите на хората с увреждания, които протестират, или просто гледаме отстрани как ще се развият събитията?

- Аз отдавна не съм виждал тема, в която никой да не смее да каже нищо против. В този смисъл несъмнено обществото е съпричастно. Дали е протоколно съпричастно, но със сигурност е. Тема, в която никой не си позволява да изрази различно мнение, която е безспорна, табу, която не се пипа. В този смисъл аз вярвам, че това се дължи на факта, че съответните политически играчи и техните PR-и са разбрали, че общественото мнение е ясно и недвусмислено и е „помагайте". Друг е въпросът, че има поредица от вторични въпроси – на кои групи помагаме, как се опитваме да помагаме на всички едновременно и т. н. Тези въпроси трябва да се решават, но във всеки случай е ясно, че общественото мнение казва „да се даде на хората".

- Проявявате интерес към градската среда. Имате ли представа, как изглежда тя през очите на хората с увреждания?

- Не мога да се поставя на тяхно място, но съм виждал отблизо, колко трудно достъпна е голяма част от градската среда. Няма да споделям непосредствен опит, защото това са лични неща, но имам такъв в стремежа ми да помагам на хора да преодоляват трудностите на околната среда – бордюри, асансьори, стълбища. Дори не говоря за хора с висока степен на инвалидност, а за такива, които по-затруднено се придвижват. Тепърва имаме какво още да учим в това отношение! Това е единият проблем. Вторият е устройственото планиране, което, да речем, отговаря на всичките нормативи за скосени тротоари и т. н. Това обаче е микроситуация. Само си представете макроситуацията по време на бедствие, на тревога. Аз не съм сигурен в трафика в София, не съм сигурен в паркирането, не съм сигурен в мрежата от еднопосочни улици дали ще позволят бързо придвижване, бърза евакуация, бърза мобилност в случаите, когато това е нужно. Не съм сигурен дали ние, българите, знаем къде да се скрием, когато стане лошо. Въобще, страх ме е градската среда, както я наричаме, или въобще стредата в нашите населени места, дали ще издържи стрес теста. Аз, например, не знам, това разбира се е мой проблем, но е и общ проблем, къде са скривалищата във военновременна ситуация. Не се чувствам готов със знания и подготовка за такива случаи, което ме прави не особено полезен за обществото, освен за себе си. Така че ние категорично трябва да се замислим за местата, където живеем и за начина, по който живеем, дали той позволява в наистина тревожни времена да реагираме адекватно.

- Защо социалното подпомагане у нас е на ниско ниво?

- Не знам дали е на ниско ниво. За съжаление, има няколко феномена, които не можшем да преодолеем. Първият и най-важен е, че се смени системата и хората, като че ли още не могат да свикнат. Преминахме от държавно ръководено стопанство с господство на публичната собственост, към пазар, към капитализъм и от това следва гигантско социално разслояване. Част от хората все още не могат да го възприемат и смятат, че това е несправедливост, която не им се дължи. Обаче е така. И смятат, че това е национален проблем, но той не е. Той е социален проблем. Просто има по-богати общества и такива, които по-отдавна правят социална или правова държава, или пазарна икономика. Не на последно място има бедност и социално разслояване в България и това повишава общата социална чувствителност. Когато виждаш как се живее в София, а ти си от Видин, в общи линии се ядосваш. Поне да я нямаше София, за да няма и с какво да сравняваш! Освен това в България имаме много солидна прослойка от застаряващо население, която увеличава ефекта от всичко това. Въобще, като че ли България не можа да вземе най-важния завой – завоят към капитализъм, без да изгубва социалните достижения от преди. Подобрението ще се усети много бавно, а през това време ще са избуяли други проблеми, а именно с етнизирането на социалната система в България. Много хора ще кажат, че тя не е справедлива, защото дава на едни хора, които не работят и те обикновено са наричани с името на един етност. Иди обясни дали е така или не, но във всеки случай по този начин мисли голяма част от българското общество. Така че проблемите, както казах, предстоят. Да не говорим за усещането, че има мигрантска вълна. В момента в България на практика няма такава, но продължава усещането, че има, продължава и страхът от нея. Не са успокояващи всички тези неща. Аз не съм оптимист за общество, в което властта отказва да прави реформи, а крепи настоящото състояние на нещата.

- Не богатеят ли някои хора на гърба на най-ощетените? Говори се за злоупотреби с лекарства, с помощните средства за инвалиди.

- Чак ме е страх да мисля за такива неща. Големият проблем е, че аз отказвам да разсъждавам толкова ориентирано към печалба, към финансова ефективност в сектори, които са призвани да гарантират социално спокойствие. Някакси нормално е да си говорим за пари, защото изследваме обществото и неговите системи, но не е нормално да си говорим постоянно за пари на микро ниво там, където човекът има проблем. А се говори много за клинични пътеки, кои са по-скъпи и т. н. Въобще, този разговор за мен е толкова недопустим, но си давам сметка, че е ежедневие. Някои хора вече приемат за нормално това, че системата е направена така и някакви пари изчезват. Ако минат още няколко години и ние продължаваме да не се съпротивляваме, наистина това ще стане опасно. Да, най-вероятно богатеят някои хора от това, но чак е неприятно за мислене. Знаете ли, правихме едно изследване преди години и се оказа, че хората възприемат тази система като една от най-корумпираните. Което означава, че те се радват на лекарите, тачат ги, но наистина условията, в които се случва медицинската грижа в България, се възприемат като структурно порочни. Разбира се, има и носталгично настроени хора, които по никакъв начин не могат да възприемат тази система, но това е друго.

- Защо точно сега, в разгара на лятото, се надигнаха гласове за промени в социалната сфера. Достигнат е някакъв пик на търпимост или има друго обяснение?

- Има всякакви обяснения. Не на последно място все пак предстоят и различни избори следващата година, което означава, че активните политически групи в обществото също използват тези проблеми. Не казвам, че ги няма проблемите. После една група, която за кратко наричаме майките на деца с увреждания, доста активно успя да постави своите въпроси. В резултат настана даже някакво противопоставяне с други подобни групи, което никак не е полезно и не е много приятно за гледане. Въпреки това, струва ми се, че сумарният резултат от всичко до сега е положителен и с някакви бавни стъпки се случва нещо добро в социалната сфера. Затова смятам, че интересът към социалните теми е обективно обусловен.

- Вярвате ли, че тези хора, които излязоха на улиците ще успеят?

- Да. Те вече успяват да предизвикат властта да реагира, да направи малки стъпки, по-големи стъпки. То така се случва. Това е механизмът – искаш максималното, за да постигнеш възможното. Струва ми се, че ще успеят да се наложи интегриран подход, а да не се решават проблемите на парче. Струва ми се, че резултатът засега е положителен, още повече, че и властта не се противопостави твърдо на всичките тези протести. Напротив, потърси варианти за решаване на проблемите и се надявам, че това е правилният подход.

- Българите сме по-скоро песимисти. Какво е нужно, за да се усмихваме повече?

- Честно казано, понякога се чудя, дали има начин. Извинете за черния хумор. За да се усмихваме повече, може би не трябваше да губим няколко войни, не трябваше да изпадаме в национални катастрофи. За да се усмихваме повече, може би не трябваше да правим толкова експерименти с историята си. Вероятно за да се усмихваме повече ни трябва някакъв ярък национален разказ. Това управление е добър разказвач, но само на къси разкази. Трябва ни дълъг сюжет. Такъв си измислиха много страни около нас – Естония се електронизира, Ирландия навремето имаше своя сюжет, Гърция постепенно все ще измисля своята приказка за ново замогване, за рестарт. Дори една Унгария има своя сюжет. Идва сякаш времето да се мисли по-национално. Не казвам дали е добре или зле, но хората се обръщат към националната общност и тези общности имат нужда от хубава приказка. Разбира се, нямам предвид фалшива новина. Това може да накара българите да се усмихват малко повече – да се опитаме да се харесваме малко повече самите ние, както казва Огнян Минчев. И за да не говорим празни приказки, трябва да сме по-богати и не толкова социално разслоени. Когато в дадено общество има много социални различия, то трудно представлява единна социална тъкан. Тогава каквито и приказки да му разказваме и измисляме, то не се чувства част от една общност. Така че това са нещата – повече пари и хоризонт. Когато хоризонтът ти е ден за ден, когато крепиш, когато гасиш пожари, когато не реформираш, когато с всеки протест просто запълваш поредната дупка - това не е дългосрочно, не е старегическо. В този смисъл това не е проект, няма бъдеще. Хората искат бъдеще, искат утре да следва нещо по-добро и най-важното то да е сигурно. Така че перспектива и хоризонт ни трябват.