Лекар с ангелско сърце

Д-р Мариана Симеонова избира медицината по любов, а не по наследство

Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com

Да ръководиш Агенцията по трансплантации е трудно съчетание между борбата с администрацията, институциите, лекарите, пациентите. Д-р Мариана Симеонова обаче с лекота се справя с всички задължения не без помощта на своя екип, разбира се. „Занимаваме се с различни неща. На първо място дейността ни е свързана с донорство и трансплантация, но има и много административни подробности. Събира се огромен обем на информация в 29 специални регистри. Те обаче имат подкатегории и така стават близо 50. Натрупването на подобен масив е от огромно значение, защото така информацията може да се проследи, да се направи анализ, справка, статистика. Тя е важна и за реципиенти – хората, които са получили органи, тъкани или клетки.
От друга страна работата е свързана и с иницииране за промени, създаване на нови нормативни актове. Медицината непрекъснато се променя и ние сме длъжни да не изоставаме, дори напротив. Разбира се, законодателен орган е Министерството на здравеопазването, но ние следим и реагираме на всички промени, които настъпват, защото сме звеното, което е в постоянна връзка с пациентите и лекарите. Трябва да правим и предложения, съобразени с промените на европейското законодателство. Работата е много. Важно е човек да знае, да участва, да следи измененията, да е в крак с нещата", разказва за дните си д-р Симеонова.

Друга голяма част от работата, с която е заета,

е обучението на лекари в различни области. „Ежедневието е интересно. С колегите правим всеки ден по малко. Дните ми са натоварени, но и така трябва да бъде. Институциите са затова – нещата да се движат и резултатът да е положителен, да могат лекарите да работят спокойно, а пациентите да получат най-качествената грижа. В България има изключителни медици, много модерни средства за лечение. Ние трябва да сме в тяхна подкрепа", допълва лекарката.

Д-р Симеонова избира тази професия по любов, а не по наследство. Преди да влезе да учи медицина известно време се колебаела дали да не се насочи към правото. Когато дошъл решителният момент обаче, тя бързо направила своя избор. „Не съжалявам. Искаше ми се да можех да се занимавам и с двете неща, но това е невъзможно. Днес чувам от някои колеги да съветват децата си да не тръгват по техния път. Моето мнение обаче е, че те трябва да изберат това, което ги влече. Ако искат да станат лекар или сестри, да не се колебаят. Човек трябва да работи нещо, което харесва, в противен случай влиза в конфликт със себе си. Децата трябва да имат избор така, а да станеш лекар е прекрасно. Уважавам всички професии, защото всяка е уникална, но няма друга школа като тази, през която минават медиците и медицинските специалисти. Затова и почти всички лекари и сестри си вършат задълженията със сърце и душа", казва още д-р Симеонова.

Първоначално избира педиатрията като специалност,

следвайки обичта си към децата. Постепенно обаче осъзнава, че я привлича спешността, възможността да се вземат бързи решения, за да се спаси човек. Междувременно се занимава и с научна работа. „В един момент обаче осъзнах, че искам да се посветя на анестезиологията и до днес не съжалявам за избора си. Това е интересна, вълнуваща специалност. Тя изисква много знания, защото хората, които лежат в реанимация имат редица различни съпътстващи заболявания. Ето защо анестезиологът има сериозна базисна подготовка. Другото, което ме привлече е екипната работа. Работим с хирурзи, с хирургични сестри, с реанимационни сестри. Всички сме един отбор. Извън операционната пък сме рамо до рамо с колеги от други специалности. Когато влезеш в операция и видиш всички около теб, които обединяват усилия да спасят живота на един човек... чувството е неописуемо и го няма в нито една друга професия. Обичам моите колеги, защото често ние сме били едно цяло", допълва още лекарката.

Д-р Симеонова споделя, че работата я е сблъскала с много и различни човешки съдби. Всеки случай обаче е уникален и няма един и същи подход. „Има рутинни операции, при които не очакваш нищо сериозно, но въпреки това понякога нещо се случва. Няма правила.

Ти трябва да си подготвен за всичко,

да го предвидиш и да го предотвратиш. Ние, анестезиолозите не държим живота на човек в ръце. Правим го заедно с хирурзите. И всичко това в името на пациента. Подобни действия изискват много знания, бързи решения и опит. В операционната има чувство на взаимна отговорност, уважение, защото ние сме една общност", разказва още тя.
Едно от сериозните предизвикателства пред анестезиолозите през последните години е невероятният темп, с който се развива медицината. „Непрекъснато трябва да се чете, да си в крак с нещата. Същевременно при нашите специалности – анестезиология, хирургия, реанимация има онзи елемент на спешност, на бързо вземане на решения, за да спасиш човек. В много от други специалности няма такова нещо. Колегите, които работят с онкологични заболявания например се изправят пред много трудни ситуации, пациенти, но там няма тази спешност, с която се борим ние. Това е едно от най-големите предизвикателства за мен. Дори всичко да тече гладко никога нямаш гаранция в следващия миг какво ще се случи. Това е стрес, който не усещаме, докато сме на работа, но той се отразява. Работим без прекъсване, никой не си тръгва, докато не е сигурен, че пациентът му е в сигурни ръце", допълва още д-р Симеонова.

За жалост като всеки лекар и тя се сблъсква

с много тежки моменти, губи пациенти и битката със смъртта. Убедена е обаче, че онова което я държи са всички спасени, които днес се радват на живота, благодарение на нейните усилия и на тези на колегите й. „Това което ни държи е фактът, че понякога след месеци борба един пациент най-накрая се оправя. След това като го видим него или семейството му и си припомняме усещането, че сме победили. Ако оставаше само загубата, щяхме да рухнем. Никой не може да каже, че е свикнал със смъртта. Това са тежки моменти, които всеки преживява. Виждала съм мъже, които плачат. Плакала съм заедно с тях. Понякога, когато загубя пациент и се прибера у дома, не мога да се усмихна и зарадвам с дни. Тежи ми. Но въпреки всичко знам, че трябва да продължа, за да дам шанс на други", казва още лекарката.

Д-р Симеонова все пак намира време за малко почивка и релакс. Казва, че обича да пътува, но напоследък не толкова често, колкото й се иска. Прекарва малкото свободно време, което има със семейството си, с приятелите и книга в ръка. Обича да спортува, въпреки че ежедневието вече я притиска. „Когато бяхме по-млади с колегите ходихме да спортуваме след нощни дежурства.

Харесва ми да ходя на театър,

но за съжаление представленията започват в точен час и понякога не успявам да стигна навреме. Или операцията е продължила по-дълго, или има трансплатнационна ситуация. Едно от хубавите неща, които правим заедно с колегите, когато пътуваме в чужбина е да посещаваме изложби. Дори се смеем, че когато сме извън България може спокойно да отидем на културно мероприятие, защото няма кой да ни извика", усмихва се тя.
Последните няколко години д-р Симеонова е шеф на Агенцията по трансплантации и преместването й от ВМА в държавна институция е свързано с различни трудности. „Дойдох в Агенцията като лекар, анестезиолог, а не като администратор. Бях свикнала да вземам бързи решения, а разбрах, че има т.нар. „дърво на решенията", с което трябваше да се съобразя. Реших обаче, че начинът на работа трябва да се промени и ми се струва, че колегите ме подкрепиха. Опитах се да премахна бумащината, защото се получаваше едно прехвърляне на листове. Исках да се съсредоточим върху истинската работа. Промених и начина на работа с пациентите. Сега всеки знае – и двете секретарки, и колегите, че ако се обади пациент, те трябва уведомят или мен или другите двама лекари. Ако не може да им помогнем в нашата сфера на дейност, винаги ги пренасочваме било към МЗ, НЗОК или друга болница. Недопустимо е да се каже на болен или негов близък, че неговият проблем не е наша работа. Разбира се, има много препятствия. Трудно приех факта, че у нас институциите не си говорят. Положих много усилия и сега нещата се промениха сериозно. Не бива администрацията само да си прехвърля отговорностите. Важно е да се направи така, че да е лесно както за лекарите, така и за пациентите.

С идването ми в Агенцията влязох в друг колектив

В началото беше предизвикателство, защото излязох от болницата и от кръга хора, с които бях свикнала. Днес обаче сме изградили малка наша общност, с която се работи добре. Един от основните проблеми през тези 5 години, в които работя в Агенцията беше, че непрекъснато се сменя ръководството на Министерството на здравеопазването. Нещата може би щяха да са по-спокойни, ако и във ведомството нямаше такива трусове. Но аз се хвърлям в битки и не се отказвам. Знам, че да успея да защитя правата на лекарите и пациентите трябва да победя. Не бива да има пречки от административен характер пред диагностицирането и лечението", категорична е д-р Симеонова.
Тя споделя, че един от основните проблеми в сферата, в която работи сега е липсата на кадри. Анестезиолози и реаниматори масово бягат от България. „Част от болниците, които фалират или са проверявани от прокуратурата са били наши донорски центрове. Там хората работят денонощно в изключително тежки и трудни условия. Отдадени са и съм им безкрайно благодарна за това", допълва тя.

Като анестезиолог с над 20 годишна практика

д-р Симеонова трудно може да си спомни най-фрапиращия случай в кариерата си. Споделя, че въпреки че през ръцете й са минали толкова хора, когато някой се обади, дори след години, дори от чужбина, тя си спомня за него с усмивка. „Спомням си как имахме един пациент със спинална травма. Беше обездвижен и имаше затруднения с дишането. С колегите се редувахме кой да седи до леглото му и брояхме всяко негово вдишване, защото трябваше да преценим кога да го включим на апарат преди да стане прекалено късно или кога да го оставим да се бори сам. За щастие този човек се справи и го преодоля. По-късно, когато го видя и него, и съпругата му си спомням колко голяма битка беше", казва лекарката. Не може да забрави и един от най-смешните пациенти, преживял черепно-мозъчна травма. „Беше учител, интелигентен човек, но в реанимация виждаше сестрите и лекарите като сервитьорки. Подвикваше ни, дори посягаше. Когато дойде жена му, й обяснихме, на какво се дължи това. По-късно, когато го преместиха в отделение и ходихме да го виждаме, той потъваше в земята от срам и твърдеше, че не е възможно", разказва още д-р Симеонова.