Да живееш с чуждо сърце

Когато човек мине през това, започва да има друга перспектива за живота, казва Евгени Георгиев

Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com

Като по-млад Евгени никога не е имал проблеми със сърцето. Животът му е изпълнен със срещи с приятели, любовни трепети, много работа. Започва работа като полицай и обожава професията си. Всичко това обаче продължава до 30-а му година, когато се разболява от бронхопневмония. Въпреки лечението вирусът остава и тя се повтаря. Именно тази инфекция уврежда безвъзвратно сърцето на младия мъж. „Започнах да получавам задух, уморявах се често. Отидох на лекар и се оказа, че имам вирусен миокардит. Почти веднага след това ме пенсионираха по болест. Започнах да се лекувам и близо половин година по-късно се чувствах по-добре. За жалост нещата не продължиха оптимистично и при поредния преглед се оказа, че фракцията на сърцето е паднали или с други думи то не работи достатъчно, за да снабдява организма с кръв. Последваха множество консултации, изследвания и накрая лекарите ми обясниха, че единственият начин за мен да продължа да живея е трансплантацията. По това време обаче в България не се трансплантираха сърца. През 2002-2003 година състоянието ми се влоши. Тогава на 18 май 2003 г. проф. Чирков оперира 32-годишния Ростислав Попов от Горна Оряховица и ми присади сърце. Човекът живя близо 10 години след това. Когато разбрах за операцията, се обадих на моите лекари и те ми казаха – ето, няма страшно, ако намерим подходящо сърце, ще те оперираме“, разказва историята си Евгени. За съжаление година по-късно състоянието му се влошава и

се налага да му поставят изкуствено сърце 

„В този момент имаше още 14 други като мен с подобни машинки. Това е една джаджа, която се прикрепя към аортата на сърцето и по този начин подпомага на кръвта да циркулира в тялото. Тя, разбира се, е свързана чрез кабел с малко компютърче, което трябваше да нося буквално в една торба. Имаше още батерии, зарядно... Дори в момента в болница Св. Екатерина има хора, които живеят с подобни устройства. Беше тежко. Аз съм единственият човек в Европа, който е живял две години и половина „на ток“, даже се смеех с познати, че съм най-добрият приятел на Енергото. Бяха тежки моменти. Непрекъснато трябваше да нося тази чанта, която поддържа сърцето ми. Случи се дори така, че в един от големите хранителни магазини охраната ме помоли да я оставя. Казах му, че много искам, но за съжаление не е възможно. Уви, повечето хора с подобни апарати не успяха да дочакат трансплантации. Машинката има много тънка тръбичка и когато кръвта ти е по-гъста, тя се запушва и човек получава инсулт. При други пък раната се инфектира и починаха от абсцес. Докато гледах какво се случва около мен, осъзнах, че трябва да се боря. Купих си цял кашон със специални спрейове за дезинфекция. Обработвах тази жива рана в гърдите си жестоко. Не се предавах“, разказва Евгени. Това продължава до ноември 2006 г.,

когато се появява подходящ донор. 

„Четири пъти преди това ме викаха да се подготвям за трансплантация, но все нещо се случваше – или донорът не беше подходящ, или сърцето. Най-накрая през 2006 година намериха „моето“ сърце. То обаче трябваше да се нагоди към организма ми. Странно беше, защото до този момент единственото, което ме поддържаше жив беше тази машинка, а тя работи по различен начин. Д-р Димитър Николов и проф. Генчо Начев направиха невъзможното, за да ме спасят и да накарат това сърце да проработи. Беше трудно, но те се справиха и ми дадоха още един шанс за живот“, разказва Евгени. Първата година след операцията е много трудна. Младият мъж буквално е на ръба и то не защото в гърдите му тупти чуждо сърце, а защото държавата не може да се погрижи за лекарствата, които трябва да приема. „По това време „умни“ хора от Министерството на здравеопазването бяха решили, че хората с трансплантации ще пият само генерични лекарства. Всеки знае, че те не са толкова добри, колкото оригиналните. Бях на крачка от смъртта. За щастие с много труд, обиколки, ходене по медиите успяхме да се преборим. Най-накрая държавата реши да отпуска пари за оригиналните хапчета“, допълва мъжът.
В годините след това той усеща, че малко или много се е променил и то не само, защото има ново сърце. „Факт е, че не съм същият. Сърцето ми е с 20 години по-младо от мен и аз точно така се чувствам. Само като се погледна в огледалото виждам следите на времето. Днес нося много весели дрехи, слушам хаус музика, промених вкусовите си навици, дори гласът ми не е същият.  Когато човек премине през това изпитание, започва да има друга перспектива за живота“, допълва още той.

Евгени, както и почти всички други в неговото положение

решава да рестартира живота си

Малко по-късно обаче разбира, че трансплантацията не е панацея и той продължава да бъде сърдечно-болен пациент. „Ние непрекъснато ходим по доктори, чувстваме се отпаднали, пулсът ни не е в норма. Вярвате или не, но аз пия по 3 бластера хапчета на ден, а те бавно, но сигурно ме убиват. Въпреки това съм щастлив, че днес, тук аз съм жив“, разказва той.

Евгени е председател на Алианса на трансплантираните и оперираните "Бъдеще за всички" и често се среща с хора в неговото положение. За жалост приема тежко моментите, в които научава, че негови приятели и познати от Алианса са изгубили битката. „Непрекъснато се боря да подобря живота на хората с трансплантации. Успяхме да победим държавата, когато се опита да ни пробута генеричните лекарства. Сега се опитвам вече 6 години да направя паметник на донорите в Южния парк, но за жалост непрекъснато удрям на камък. Опитвам се да развивам спортните дейности на хората с увреждания и организирам различни фестивали. За съжаление знам, че няма пари дори за професионалните спортисти. Факт е, че в другите държави хората спортуват повече – и малките, и големите. А това ги прави по-здрави. Уви, у нас не е така“, казва Евгени.

Вече четири пъти той е част от представителите на България на Европейското първенство за трансплантирани. Винаги се връща в Родината, окичен с медали. „Обичам да спортувам, защото знам, че това ми помага. Плувам, тичам, играя тенис на маса. Наясно съм, че трябва да се движа, за да не взема бастуна или да не се наложи да ми сменят някоя става. Лекарствата, които пием ние, трансплантираните, са много коварни и се отразяват на цялото тяло. Може би именно добрата ми спортна форма ми помогна да завоювам три златни медала и тази година на европейския формат“, допълва Евгени.