Оставаме все по-малко, но сме тук

Дори когато сърцето ми плаче, аз пак съм там, съпричастна с болката и страданието на хората, казва Ценка Драгова

Имало едно време една привлекателна страна в сърцето на Балканския полуостров, наречена България. Светът бе чувал за нейната Розова долина, за красотата на планините ѝ, за черноморските ѝ плажове. Но освен това не знаеше почти нищо за нея.

Гордея се, че живея в България и вече над тридесет години работя като медицинска сестра именно тук, което се оказа голямо предизвикателство за мен.

Обичам професията си и го казвам най-осъзнато, с голяма отговорност и тежест, като професионалист по здравни грижи.

Още си спомням с трепет, когато за първи път прекрачих прага на Медицински колеж: „Йорданка Филаретова” и присъствах на първата си лекция за: „Жената с лампата” – Флоранс Найтингел, за нейното благородство и постижения. Спомням си също и всички наши преподаватели, които всеотдайно и неуморно ни преподаваха и учеха. Те ни направиха знаещи и умеещи млади хора, благодарение на което не се огънахме през годините на многото

динамични реформи в системата на здравеопазването.

След това заменихме белите престилки и касинки с шарените костюми, но дали станахме по-добри?! Да! Овладяхме професията си до автоматизъм и благодарение на бързо навлизащите технологии, се усъвършенствахме с всички нови методи, средства и апаратура за диагностика, и лечение. Станахме конкурентоспособни за извършване на качествени здравни грижи, но на каква цена?

Още през 2008 г. на провелият се Общонационален форум в зала 1 на НДК, се заговори, че в България намалява броят на медицинските сестри. От тогава все се говори, а реалността е, че в действителност оставаме все по-малко. Като че ли е по-лесно една медицинска сестра с ниска заплата да работи на две-три места, а също така пенсионираните

медицински сестри с оскъдни пенсии да продължават да работят.

Предизвикателство е да работиш в България, защото нашата професия е безценна, но дали мислят така изпълнителните директори? Някои да, но някои не. Някои просто казват, че сестрите не им трябват, че те не носят пари, за разлика от лекарите и с лека ръка съкращават сестрински бройки с цел по-високи заплати. Нищо подобно! Заплатите остават същите, само натоварването и умората стават по-големи, а тук говорим, за качествени здравни грижи. Радвам се, че не работя при такъв изпълнителен директор.

Една сестра в България обслужва над тридесет пациента и извършва над деветдесет и две различни дейности, което не е остойностено в клиничните пътеки.

В последно време се притеснявам, че упражняването на нашата професия с всеки изминал ден е все по-трудно и объркващо. Жалко е, че няма млади професионалисти, т.е. има, но те

заминават в чужбина или работят в частните клиники.

А ние ли? Ние, тези които оставаме, трябва да сме благодарни на нашите семейства и деца, които ни изтърпяха, че пропуснахме техните празници с нашето отсъствие, полагайки непрекъснати здравни грижи за нуждаещите се болни хора.

Предизвикателство е да работиш като медицинска сестра. Една от най-хуманите професии, преминала през най-много промени през годините. Високо ценя моята професия, независимо от общественото мнение и медиите. Аз всеки ден се доказвам и с усмивка на лице, дори когато сърцето ми плаче, аз пак съм там, съпричастна с болката и страданието на хората, и „воювам” с моите колеги в екип, защото вътре в „кухнята” на нещата не всичко е розово, или като във филм.

Често влагаме много усилия, а за жалост, крайният резултат е негативен.

Продължавам достойно да се доказвам – всеки час, всяка минута,

всяка секунда и мисля, че не съм посрамила моите преподаватели от МК „Филаретова” и МУ София.

Благодарна съм на всички болни, които са ми стискали ръката, от което съм настръхвала, от това, че когато са се страхували, аз съм била тяхната искрица, като островче надежда. Винаги съм се стремяла да общувам, да успокоявам, а това е много трудно, повярвайте ми.

Някога и за нас ще има признание и светлина в тунела.

Накрая искам да добавя, че да работиш в България е не само предизвикателство, то е призвание, престиж и умение за бъдните поколения.