Предизвикателството, наречено любов

Сестринството не е професия, а призвание, то не трае една смяна, а цял един живот, казва Виолета Николова

Когато седнах да пиша това есе, първоначалната ми идеята беше да разкажа за предизвикателствата да работиш в България, погледнати през призмата на ежедневните проблеми при здравеопазването. За стреса и напрежението на медиците, за ежесекундните борби, които водят. Тези за човешките животи, които зависят от техните „ръце” и за собственият им, който им е даден с надеждата, вярата и любовта да бъде изживян добре и с достойнство. 

За това дали си струва да бъдеш полезен, 

ВИЗИТКА Име: Виолета Стоянова Никова Възраст: 57 г. Образование: Мед. сестра общ профил ФОЗ - бакалавър по здравни грижи Месторабота: " УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ", Клиника по Ортопедия и травматология, Старша мед. Сестра Стаж: 37 г. Професионална свалификация: Множество курсове, свързани с професията Чужди езици: Руски език Хобита: народни танци, туризъм Девиз: Ако нямаш това, което искаш, дай това, което имаш!

в условия, пречещи да бъде оценена ползата ти. За стара апаратура или липса на такава в болниците. За недостига на лекарски материали и пестеното им, за да има за всеки пациент. За насилието над медицински работници. За крещящата нужда от можещи и знаещи колеги. За ниските месечни възнаграждения, които са толкова сериозно предизвикателство, че всеки втори, завършил медицина, е готов да се бори с предизвикателствата зад граница пред това да остане тук. За всичко това исках да разкажа в моето есе. За болката, за тъгата, за безсилието, което виждам ежедневно в очите на колегите си. За несигурността, мнителността и безверието, които все по-често се прокрадват в погледите на нуждаещите се от лечение. 

После телефонът ми звънна и прекъсна обмислянето на тезата ми. Беше пациентка. Обаждаше ми се да ми честити Великденските празници. И завърши с думите

„Благодаря за човечността Ви, сестра Никова”.

Настръхнах. Имам привилегията да чувам думичката „Благодаря” ежедневно и за мен тя е символ на това, че съм си свършила добре работата. Но това обаждане ме докосна по различен начин. И реших да не пиша за онези предизвикателства в България, които всички знаем, а да разкажа как се справяме с тях и работим въпреки тях.

Старша сестра съм в клиника по „Ортопедия и травматология” в УМБАЛ „Царица Йоана”. Работя с екип от пет сестри. И макар минималистичната цифра, екип, който вярва в професията и работи със сърце. Екип, с който се гордея. Защото въпреки всички изброени по-горе препятствия, не спираме да се борим. Нито за миг. Всеки ден. Дори когато агресията показва физическите си измерения, в лицето на разстроен пациент. Дори когато физически изнемогваме след натоварено дежурство. Дори когато месечното възнаграждение не покрива основните нужди. Дори тогава не правим крачка назад. За това „предизвикателство” искам да споделя. За любовта към професията.

За работата на световно ниво и знанията,

които можем да предадем на чуждестранните медици. За добрите практики, които обменяме и се учим. Как винаги с усмивка посрещаме пациентите и сме съпричастни с техните съдби.

Как това ни дава сила. Как признанието им е нашата отплата и пълни сърцата ни. Как това е нашият двигател, които въпреки амортизацията продължава да функционира.

И докато пиша тези редове получих още няколко обаждания, последното от които завърши с думите „Няма никога да забравя усмивката, с която ме изпратихте към операционната”. Какво повече да каже, човек.

Предизвикателството, наречено любов, няма държава.

Не е в България, а в сърцето на всеки един от нас.

Сестринството не е професия, а призвание. То не "трае" една смяна, а цял един живот.

Предизвикайте се да го изживеете по най-добрия и достоен начин.