Без трудности няма предизвикателства

Оставам в България, за да отстоя себе си и да изпитам границите си, казва Никол Петрова

„Намери си работа, която харесваш, и няма да ти се налага да работиш и един ден в живота си“. Така е казал Конфуций. Нищо лично към него, но едва ли е имал предвид България през 21 век.

Работя в лаборатория към болница, като медицински лаборант. Въпреки че лаборантите не сме от движещите структури, ние сме едни от най-важните във веригата, защото с нас започва всичко, а това си е истиснко предизвикателство. Предизвикателство е

да разбираш както добрите, така и лошите новини преди всички. 

Предизвикателство е да се срещаш със смъртта всеки ден, както и да ставаш свидетел на започването на новия живот. Предизвикателство е да успееш да си извадиш поука от всяка една ситуация и всяка една гледка. Предизвикателство е да успееш да научиш урока, който ти поднася животът, да успееш да се научиш от грешките си, а в работата на лаборанта нямаш право на грешки. 

Медицинската професия създава чувството за богоравен - да крачиш по тънката граница между живота и смъртта и да си мислиш че ги владееш. Измамно чувство, разбира се. Но се хвърляш яростно в битката за живота, в която трябва да впрегнеш себе си, всичките си знания и умения за победата. Няма друга професия в която тази граница да се усеща толкова ярко, а в България, заради всичките неразбории, трябва да постигаш много с малко.

В България да си здравен работник никак не е лесно.

Там, където все недостига работна ръка, а парите винаги са малко. Там, където основната търговия е с човешкия живот и спасяването му трябва да се вмести в бюджет. Ужасно трудно е. Труден е изборът между това да имаш ценности и линии, които не прекрачваш, и това да минеш от другата страна и да бъдеш част от несправедливостта. Да бъдеш от тези, които защитават това в което вярват или да избереш лесните пари. Да се криеш, за да оцелеш или да бъдеш честен и „каквото сабя покаже‘.

Младите хора постоянно напускат държавата ни, изпълнени с разочарования и дупки в душите си. Някои хора не могат да минат през предизвикателството да работиш в България.

Предизвикателството да се чувстваш недооценен.

Все да имаш усещането, че заслужаваш повече за труда, който полагаш. Може би ги привличат парите и сигурността, че ще си намерят някаква работа и определено заплащането е добро за нашите стандарти. Но своевременно с това върви и самотата, и чувството  да си чужда и никога да не си равен с местните. Не е лесно да си емигрант, но там, в онези държави всички споделят, че има ред, тук редът е относително понятие. Тук се научаваш да живееш подчинявайки хаоса.

В България постоянно се говори за криза. Терминът „криза“, според китайското му значение означава едновременно „опасност“ и „възможност“. Реших да остана в България, за да мога да изпробвам тази възможност –

да отстоя себе си, да изпитам границите си

и най-вече да бъда това, което искам да бъда.

Аз избрах да остана в България и в малкия град, в малката болница. Да работя със стара апаратура и с чупещи апарати, под напрежение, за малко пари. Въпреки всичките минуси, които хич не са малко, аз обичам работата си, обичам България, малкия град и малката болница. Обичам срещите със смъртта и тези с живота. Те ме карат да се чувствам жива. Обичам историите на пациентите, както и тези на персонала. Всяка от тях ме учи на нещо. Всеки ден се случва нещо различно, нещо ново за научаване. Всеки ден е житейски опит. Тук е коренът ми – силен, здрав и мощен, даващ сила за оцеляване дори, когато си мислиш, че по-трудно не може да бъде.

Трудностите имат огромно значение, но без тях нямаше да има предизвикателство, нали? Всеки, който е избрал да остане тук, трябва да е готов да премине през него. Обичам работата си и следвайки сентенцията на Конфуций, се надявам все така

да „не работя“ и един ден в живота си, докрая.

Приемам презизвикателството да работя в България.