Имах една мечта

Трябва да престанем да ламтим за много, да се научим да се задоволяваме с това, което имаме, казва Ваня Стоичкова

България е силна и можеща държава с малка територия. Населението се състои предимно от българи, българи с различен етнос, групи от малцинствен произход и чужденци, които са емигрирали в нашата Родина по-различни причини и са намерили убежище именно тук. Ние сме изстрадал народ с богата история и традиции, които и до днес биват предавани векове наред от поколение на поколение. Ние трябва да се научим както другите чуждестранни граждани да ценим повече природата си,така както природните така и културни забележителности, както и отношението ни един към друг, което е много сложно в днешно време. Трябва да престанем да ламтим за много, да се научим да се задоволяваме с това, което имаме и да знаем от къде сме тръгнали. Да знаем, че в природата има закони и ние не можем да бъдем всесилни или могъщи завинаги.

Човек не трябва да се взема чак толкова на сериозно

Той трябва да знае от къде е тръгнал и къде отива, защото несъществува никаква сигурност, поне за мен лично е така. Много е жалко, че си нахален и груб, че тези маниери са модерни, и всеки трябва да толерира подобно поведение. Старите поговорки като „Ум царува, ум робува", „По дрехите посрещат и по разума изпращат" и др., на които аз съм възпитавана още от дете, от моето семейство като цяло навлизат и ще имат по-голямо значение за напред и не случайно трябва да ни служат като етикет за правилен модел на поведение. Правим ли нещата със замах, мислим ли първично и ако не обмисляме в детайли дадена ситуация, правим ли си напук или отмъщаваме, ние се отдалечаваме все повече от религиозните убеждения, като по този начин се потъпкват моралните ценности, като ние самите се превръщаме в празни и ненужни твари, чакащи може би наготово, като че ли някой на някого е длъжен.

Трябва да изкореним този модел на поведение,

тъй като се вижда, че не носи добро. Но все пак всеки сам си избира. Ако не се научим на толерантност и ако не си помагаме в труден момент ние ще обезлюдеем като нация.

Именно в това се състои да запазим човешкия род и цялото богато наследство от нашите прадеди за бъдещите поколения. Защото годините не се лесни, а утре може и да станат по-трудни. Така започвайки от сега, стъпка по стъпка, започнем ли да мислим по мащабно, ние ще разчупим по консервативното мислене с по-съвременно, с което мирогледа ще се променя с времето. Всеки ако малко помогне на някой с каквото може така животът стане по-спокоен и по-щастлив за всеки гражданин на тази страна. Аз имах една мечта.

Още от дете си представях,

че ще стана медицинска сестра. Тази мечта с много труд я сбъднах в периода 1999-2002 г., имах възможността да уча в Тракийски Университет гр. Стара Загора, филиал към Медицински колеж гр. Сливен. Така далеч на 180 км. от родния дом се научих да бъда по-отговорна, самостоятелна и дисциплинирана. Още от малка се възхищавам на хората носещи бели престилки, които се грижат за здравето на техните пациенти, така както трябва да бъде. Защото никой на никого не е виновен, защото тази професия трябва да се изпълнява от съзнателни личности, които умеят да носят отговорност и имат ясна компетентност, тъй като здравето е в техни ръце и в зависимост от правилното решение зависи изхода на даденото заболяване. Всички медици и медицински работници полагат клетвата на Хипократ и са длъжни по никакъв повод да не уронват престижа на професията, да не се забъркват афери и съмнителни далавери.

Не може всички да ги сложим

под един знаменател, но аз смятам, че ще излезем с помощта на задълбочен анализ от това катастрофално здравеопазване. Зная, че ще прозвучи налудничаво, но аз за десет години смених към пет работни места като медицински специалист. Благодаря на съдбата, че семейството ми е цяло, че пак ме подкрепя и като цяло осъзнах, че в отделенията, в които работех и в други звена по професията ми, именно те не са били моето място. Живея с надеждата, че когато човек се изкачва по кариерната стълба, трябва да има ясна цел и мечти, които да осъществява, да постига все повече успехи, да не се отказва лесно. За себе си казвам, че намерих своето поприще на развитие.

С твърдост и постоянство Човек става Човек

Това за мен е една нова страница от моя живот и се надявам с вяра и отговорно поведение, че пътя по който поемам макар и осъзнавайки, че няма да е лесен, ще е път на усъвършенстване, път към доброто, път към самия себе си. Моята надежда е, че нещата ще си дойдат на мястото, че от нашите усилия зависи дали ще сме по-добри от днес за утре. Няма да бъде лесно, но може би няма да бъде и невъзможно. Трябва да се започне от това: да се върне доверието на хората, тъй като са обезверени и имат право да се чувстват така, да се направи селекция на кадрите и не на последно място да се направят нужните ремонтни дейности.

Животът няма цена, но,

ако положим усилия се надявам нещата да достигнат до такова ниво, че самата професия, независимо дали ще е лекар или медицински работник, да може да се издигне в култ, така че да се върне уважението, тъй като нивото е много ниско за разлика от други европейски държави. Надявам се, че по-старите ще предават опита си на по-младите, като не бъдат нападателни и нетърпеливи, може би само тогава ще се изведем на нова пътека, носеща по-голямо удовлетворение и за двете страни. Стига да проявим желание, твърдост и мъдрост, нещата ще си дойдат на мястото. Както се казва надеждата умира последна. Надявам се, че България ще пребъде векове напред, защото има смисъл да сме тук. Това е нашата Родина. Това е нашият дом.