Търговците са пуснати в храма

Положението при нас – лекарите, е трагично, а при медицинските сестри системата е катастрофирала, казва д-р Цветеслава Гълъбова

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Д-р Гълъбова, какво показват новите параметри за финансиране на психиатричните отделения в болниците?

- Така, както аз разбирам промените, като че ли има известно намаление на субсидиите. Категорично няма увеличаване, което не е добре, но, когато става дума за търговия, нещата седят по този начин. Методиката на МЗ разбирам по същия начин, както и клиничните пътеки, защото се дават пари за преминал болен, което ни лишава нас - лекарите, от възможността да лекуваме по медицински критерии, а не по финансови. Търговските дружества са принудени да гонят печалбата, защото лечебните заведения като търговски дружества са регистрирани по същите членове на закона, по които и другите дружества, не се прави никаква отклика и оттук те имат задължението да формират печалба. Тоест търговците са пуснати в храма.

- Как се отразява това на лекарите и пациентите?

- Зле се отразява, защото лекарите губят възможността да работят като такива и трябва да се ръководят от някакви търговски принципи. А би трябвало лекарят да мисли само за здравето на пациента и когато е влошено, как да го подобри. А тук се налага да се търсят търговските ограничения, които не ни дават възможност да мислим като лекари. Това противоречи на философията на лекарската професия.

- Какъв би трябвало да бъде механизмът на финансиране?

- Много различен. Би трябвало парите, които се отпускат според мен, да отиват изцяло за пациента – изследвания, консултации, медикаменти, а трудът на лекаря да се плаща отделно.

- От кого?

- От държавата. Просто лекарят не трябва, докато работи, да мисли какъв оборот да направи, за да върже „двата края". Заплатите трябва да започват от поне 3 000 лв. за начинаещ лекар и би трябвало да се дават от държавата. А всичко, което пациентите са внасяли като здравни осигуровки би трябвало да отива за тях. И тук лекарят не трябва да има никакво ограничение, а трябва да се чувства спокоен да избира с какво и как да ги лекува.

- С този финансов ресурс от над 4 млрд. лв., които дават МЗ и НЗОК на година, би ли могла да се реализира тази философия?

- Може би да, защото никой не знае колко хоспитализации са реални, колко не са, кои се правят, за да се подобри финансовото състояние на лечебното заведение. Мисля, че има изкривяване по клиничните пътеки, избират се такива, които са по-добре платени. Това са все неща, които са много порочни като практика и за да не се случва това, лекарят трябва да е свободен в своето поведение и да мисли само за пациента. Другото вече е грижа на държавата – да осигури достойно заплащане на неговия труд, адекватно на неговата квалификация, с него той да може да си позволи да повишава нивото си непрекъснато, както и всичко онова, което е необходимо, за да бъде добър лекар.

- Психиатрията ли е най-недофинансираната специалност в момента в страната?

- Доколкото аз работя в психиатрията и имам поглед и върху другите специалности - да, категорично смятам, че е ресурсът, който се дава освен, че е малък – около 2% от бюджета за здравеопазване, се разпределя и крайно неефективно.

- Защо така смятате?

- Нашата система функционира на ниво 60-те – 70-те години на миналия век. Тя е категорично нереформирана, дават се едни пари, но не се знае какво се случва. Едни и същи пациенти се въртят в омагьосания кръг на болнични лечебни заведения, излизат в добро състояние, но няма кой да ги поеме, затова бързо настъпва следващато влошаване, постъпват отново в болница и всичко се завърта в порочен кръг.

- Как трябва да се реформира системата, така че да изглежда като от 21 век?

- Първо би трябвало стационарните лечебни заведения да добият визията за 21 век в материално битово естество. Защото в повечето лечебни заведения условията сега са близки до ужасяващите. След това трябва да се изгради стройна система в извънболничната помощ, където освен медикаменти да се осигурява и психосоциална рехабилитация на болните. Трябва да има армия от подпомагащ персонал, от социални работници, психолози, които да работят с болните, да ги подпомагат в тяхното ежедневие в общността, а не в изолаторите, наречени психиатрични болници. И разбира се да се дава адекватна помощ и на семействата на психично болните, защото те сами не могат да се справят с изпитанията, които поставя тежкото психично заболяване.

- Защо това не се случва в България?

- Защото според мен няма разбиране, че психичното здраве е част от здравето на българина. И на него се гледа като на нещо имагинерно. При психичното заболяване няма болка, няма сърбеж и хората смятат, че това е нещо, което ще премине от само себе си. И нашите управници категорично не намират за необходимо да влагат пари в психичното здраве на българите. Но това е така много отдавна, не е нещо, което сега се случва.

- Какъв е бюджетът на вашата болница?

- Той е около 2 милиона и малко. Това са средствата за цялата година за всичко – издръжка и работни заплати. Но заплатите не се определят от ръководството, тъй като дванайсетте държавни психиатрични болници са разпоредители с бюджетни кредити и всичко, което се случва в тях, се определя от министъра на здравеопазването, разбира се и заплатите. А равнището им е срамно ниско. За сестрите то е под 700 лв. Лекар с 30 години стаж, със специалност, началник на отделение, сега с увеличението от 10%, което очакваме, ще взема около 1100 лв.

- Има ли все още психиатри у нас при това положение?

- Все още има, но проблемът е, че специалистите намаляват. Според един анализ на НЦОЗА преди 30 години 75% от психиатрите в България са били със специалност, а сега те са 95%. На пръв поглед това звучи добре, но всъщност означава, че млади хора не остават. Психиатрията не е желана специалност, не е атрактивна, като инвазивната кардиология. Много колеги, включително на моята възраст избират да заминат за чужбина, защото там заплатите са

точно 10 пъти по-високи. И ако при лекарите положението е трагично, при медицинските сестри системата е катастрофирала. Винаги говорим за брой медицински сестри, без да си дадем сметка за възрастта и качеството на персонала. Те са прекрасни специалисти, но просто са изхабени хора. При средна възраст от 58 години и ако 20-25 години си работил в една такава система, ти си изхабен. Като професионалист си чудесен, но като човек си изхабен, защото това е една много тежка патология. Изобщо работата с тежко болни хора, независимо дали са соматично или психично болни, те уврежда. Най-малкото е синдромът на изпепеляването, който наблюдаваме. Там нещата наистина са катастрофирали и не знам след 10 години кой ще ни лекува. И тук имам предвид и себе си, и моето поколение.

- Каква е прогнозата ви, как ще се развият нещата в следващите 5-10 години?

- Прогнозата ми е лоша. Ако не се вземат спешни мерки, не виждам да се случи нещо добро в нашия сектор.

- Смятате ли, че е възможен рестарт след пълното унищожение на здравната система у нас?

- Ако напълно я унищожим, не знам как ще я рестартираме. Надявам се да не сме достигнали тази точка. Всичко, което казвам звучи апокалиптично, но хора като мен, които работят на предния фронт в тежките сектори твърдят същото. Аз като пациент съм наблюдавала същото. Преди три години ми се наложи да претърпя операция в една университетска клиника и там сестрите бяха шест на брой и нито една не беше под 50 години. Положението наистина е драматично. Да не говорим, че, за да оцелеят, работят и на второто място. И можем да си представим как човек изкарал 12-часово дежурство в хоспис, обгрижвал 15 човека на легло, хранил, сменял памперси, колко е пълноценен на другото работно място.