Между пациентите, колегите и себе си

„Някои казват, че професията е 49% от живота на човек, но дали пък не е дори 75%”, казва д-р Людмил Еленчев

Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com

Изправен пред дилемата как да продължи образованието си след гимназия д-р Еленчев първо се спрял на правото. Харесвал идеята да защитава хората, да връща справедливостта. Едно, единствено нещо, което му попречило да извърви този път била литературата. „Не бях добър по литература, а без нея, нямаше как да вляза да уча право. Замислих се в какво друго бих успял. Така реших да се посветя на медицината. Тогава смятах, че в тази професия човек има свобода – може сам да направи нещо велико. По-късно установих, че не е точно така. Лекарската работа е екипна работа. И след кратки колебания се захванах с биологията, кандидатстват и станах първия медик в рода ни. По-късно и брат ми също завърши медицина“, разказва д-р Еленчев.

Любов от пръв поглед

Още докато следва лекарят разбира, че акушерството и гинекологията ще е неговата специалност. Кандидатства и го приемат. „Исках да се занимавам именно с това, но ситуацията беше такава, че според щатните таблици и разписания се наложи да се захвана с онкогинекология, която е малко по-различна. Попаднах по случайност, но ми хареса. Привлече ме и оттогава се занимавам с това“, разказва лекарят.

За жалост през последните години той се сблъсква с все повече онкологични случаи в своето направление. „Има статистика, обяснени са причините, но фактите са си факти, а това, разбира се, изобщо не е добре“, казва той.

Животът и работата

Ранното ставане е ежедневие за д-р Еленчев. Сутрин трябва да пристигне поне 15 – 20 минути преди официално определеното работно време, за да се ориентира в обстановката и да подготви рапорта си, да даде информация за пациентите, предложения за тяхното лечение. „Обикновено до ранния следобед или оперирам, или се грижа за вече оперирани пациенти. По-късно съм на кабинет, където преглеждам новите желаещи да се лекуват при мен. И така... всеки ден“, разказва той.
За жалост д-р  Еленчев признава, че въпреки добрата си физическа култура, вече не спортува. „Карал съм ски, мога да плувам, играя прилично футбол, баскетбол, но някак все не ми остава време.
Сега съм си измислил едно хоби, което доста хора разбират грешно. Това е занимание, което ми дава възможност да изляза от града, да сменя обстановката и да съм сред природата – ловът. Уменията ми не са толкова големи и не мога да се похваля с кой знае какви резултати. По-скоро го използвам като начин за почивка и откъсване от еднообразието“, разказва д-р Еленчев.

Да оцелееш сред смъртта

Онкогинекологията е тежка специалност и понякога въпреки усилията на лекарите не всеки случай завършва с щастлив край. „Опитвам се да се дистанцирам от индивидуалното преживяване на пациента, за да се съхраня. Правя всичко възможно да си свърша работата възможно най-добре. Съсредоточавам се да намеря най-подходящия метод за лечение. Не ми се иска да лекувам мои близки, защото е по-трудно. Истината е обаче, че понякога се налага. Заемам се с техни случаи, защото знам, че мога да им дам най-доброто. Разбира се, не подценявам и своите колеги, но имам доверие в себе си. За жалост през последните години ситуацията в България по отношение на медицината доста се промени и е по-особена“, разказва лекарят.
Д-р Еленчев е от хората, които никога не са мислили да заминат в чужбина. „Не ми е минавало през главата. Вярвал съм и сега вярвам, че тук нещата могат да станат. Вероятно такъв ми е характерът, манталитетът, но знам, че и в България мога да съм изключително полезен“, допълва той.

Границата между личното и професионалното

Лекарят не иска да разказва за случаи от практиката си. Въпреки че са интересни, някои от тях са с фатален край. Радва се обаче, когато благодарение на нещо дребно – прочетена статия, спомен от обучението или практиката му помагат да спаси живот.

„Всеки лекар преминава през няколко етапа. На първо място той трябва да спечели доверието на пациентите си. На второ – това на колегите си. И на трето – своето собствено. Смятам, че съм успял да постигна първото и второто, а за третото непрекъснато се боря“, споделя философията си д-р Еленчев.

„Някои казват, че професията е 49% от живота на човек, но дали пък не е дори 75%? Може би дори не е правилно да кажа, че обичам професията си. Аз я уважавам изключително много и искам да не я излагам. Днес вече знам, че това е екипна работа, в която всеки трябва да даде максимум от себе си, за да спаси човешкия живот“, завършва той.